— Какво ми предлагате?
— Предлагам ти свобода срещу съдействие. Ти напусна срещата, преди да бъдат взети някакви окончателни решения. Затова си тук. Е, ще говориш ли сега, или да изчакаме няколко часа да промениш мнението си?
Максимов не бе страхливец — в Спецназ нямаше много такива, но бе реалист и именно този реализъм му подсказа, че няма да спечели нищо, ако откаже да съдейства.
— Той ни попита дали ще участваме в убийство. Предполагам, че става дума за доста сложна операция, защото в противен случай не би имал нужда от толкова много хора. Предложи по двадесет хиляди евро на човек. Аз реших, че животът ми струва повече.
— Знаеш ли името на обекта?
Максимов поклати глава.
— Не. Той не каза. Аз не попитах.
— Това е добре. Виждаш ли, обектът е президентът Грушевой.
Очите на Максимов щяха да изскочат от орбитите си при тези думи.
— Но това е държавна измяна — пое дълбоко въздух бившият сержант от Спецназ, като се опитваше да внуши на събеседника си, че той никога не би извършил нещо подобно. Възприемаше доста бързо.
— Да. Кажи ми, двеста хиляди евро добра цена ли е за убийство?
— Нямам представа. Ако очаквате да ви кажа, че съм убивал за пари, другарю Ефремов, това няма да стане.
„Но си го правил и сигурно щеше да участваш и в това, ако заплащането бе достатъчно добро“, помисли си офицерът от ФСС. В Русия 20 000 евро бе значителна сума. Все пак Ефремов преследваше много по-голяма плячка.
— Какво знаеш за останалите, които присъстваха на срещата?
— Всички са ветерани от Спецназ. С Иля Суслов служихме заедно на изток от Кандахар. Той е снайперист, и то много добър. Останалите познавам бегло, виждал съм ги, но не съм служил с тях.
Снайперист. Е, този тип хора бяха ефективни, а и президентът Грушевой доста често се появяваше на открито. Всъщност програмата му включваше няколко публични прояви още на следващия ден. Време бе да се приключва с това.
— И така, значи Суворов е събирал наемници за убийство?
— Да.
— Добре. Ще запишем показанията ти. Ти прояви достатъчно здрав разум, за да ни съдействаш, Игор Илич — каза Ефремов и извика един млад офицер, който изведе Максимов. След това офицерът от ФСС вдигна слушалката и заповяда на ръководителя на екипа за наблюдение: — Арестувайте ги всичките.
— Срещата свърши. Наблюдаваме и четиримата. Суворов пътува обратно към апартамента си с един от тях.
— Добре, съберете двата екипа и ги арестувайте заедно.
— По-добре ли се чувствате? — попита полковник Алиев.
— Колко е часът?
— Петнадесет и четиридесет, другарю генерал — отговори полковник Алиев. — Спахте тринадесет часа. Ето няколко телеграми от Москва.
— Оставил си ме да спя толкова дълго? — мигновено се разгневи генералът.
— Войната не е започнала. Подготвителните ни действия са в ход и реших, че няма смисъл да ви будя. А, да, получихме първия набор разузнавателни снимки. Не са много по-добри от онези, които американците ни изпратиха по факса. Разузнаването уточнява оценките си. Положението не е много по-добро. Имаме съдействието на американски самолет ЕЛИНТ, но те ни казаха, че китайците не използват радиостанциите си, което съвсем не е изненадващо.
— Дявол да го вземе, Андрей! — отвърна генералът, докато триеше брадясалото си лице с две ръце.
— Добре, изправете ме пред военния съд, но след като си изпиете кафето. Аз също поспах. Вие имате щаб. Аз също имам щаб и реших да ги оставя да вършат работата си, докато ние спим — каза шефът на оперативния отдел.
— Нещо за базата в Невер?
— Имаме общо хиляда и осемдесет танка, комплектовани с пълни екипажи. Не ни достигат хора за пехотата и за артилерията, но запасняците действат с ентусиазъм и 265-а мотострелкова за първи път заприлича на истинска дивизия — Алиев подаде на Бондаренко чаша кафе със захар и мляко, както го обичаше генералът, и посочи масата, на която имаше намазани с масло филии хляб и бекон. — Заповядайте, Генадий Йосифович.
— Ако оживеем, ще те предложа за повишение, полковник.
— Винаги съм искал да бъда в генералския състав. Освен това обаче искам да видя децата си в университета, така че на първо време нека се опитаме да останем живи.
— Нещо за граничните подразделения?