Горе-долу по същото време бе установено, че американските щурмови самолети не могат да използват руското авиационно въоръжение. Дори точките за прикачване да бяха съвместими, а те не бяха, руските бомби имаха различни аеродинамични характеристики от своите американски аналози и софтуерът на самолетите на САЩ нямаше да може да ги насочва към целите. Това е все едно да се опитваш да заредиш карабина с патрон от друг калибър — дори куршумът да излети от цевта, той няма да порази точката, която показва прицелният прибор. Това означаваше, че американците трябваше да доставят със самолет бомбите, които щяха да използват, а да транспортираш бомби по въздуха е почти толкова ефективно, колкото да пренасяш по същия начин чакъл за строеж на път. Бомбите достигаха до изтребителите последователно с кораби, влакове, камиони и мотокари, но не и със самолети. По тази причина В-1 и другите тежки щурмови самолети бяха изпратени в базата на ВВС „Андерсън“ в Гуам, където имаше достатъчно складирани бомби, макар и доста далеч от вероятните цели.
Военновъздушните сили на двете страни много бързо установиха дружески взаимоотношения и след няколко часа, веднага щом американските пилоти поотпочинаха малко, офицерите от двете страни започнаха да планират съвместните си мисии.
„Куотър Хорс“ потеглиха първи. Под бдителния поглед на подполковник Анжело Гуисти основните бойни танкове M1A2 „Абрамс“ и бронеразузнавателните машини МЗ „Брадли“ бяха натоварени на платформите на германските железници заедно с цистерните и останалите камиони за материално-техническо и тилово осигуряване. Персоналът се настани във вагоните в предната част на композицията, която не след дълго потегли към Берлин. Там щяха да се прехвърлят на вагони, пригодени за широчината на руските железопътни линии, с които да продължат На изток. Гуисти с известно учудване забеляза, че наоколо нямаше телевизионни камери. Това нямаше да продължи дълго, но засега бе един проблем по-малко за частта, която представляваше очите на Първа бронетанкова. Вертолетната бригада на дивизията бе останала в базата си в очакване на свободни транспортни самолети, които да я пренесат на изток. Някой гений бе решил, че хеликоптерите не могат да се придвижат на собствен ход на подобно разстояние, което според Гуисти бе напълно във възможностите им, но генерал Дигс му бе казал да не се притеснява за това. Гуисти така или иначе щеше да се притеснява, но не и на глас. Той се настани в удобната седалка в първия вагон, в който пътуваше и щабът му, и започна да разучава картите, отпечатани малко по-рано от картографското подразделение към разузнавателния отдел на дивизията. На тези карти бе изобразен теренът, на който евентуално щяха да воюват. Повечето от тях показваха целта на вероятното настъпление на китайците, която не бе кой знае колко трудно да се предвиди.
— Е, какво ще правим сега? — попита Боб Холцман.
— Ще започнем да придвижваме въоръжени формирования, за да помогнем на съюзниците си — отговори Райън. — Надяваме се, че КНР ще види това и ще обмисли отново действията, които очевидно се готви да предприеме.
— Имаме ли контакти с Пекин?
— Да — кимна сериозно Райън. — Заместник-ръководителят на мисията в посолството ни там Уилям Килмър връчи от наше име нота на китайското правителство и сега очакваме официален отговор.
— Искате да ни кажете, че ще избухне война между Русия и Китай?
— Боб, правителството ни работи усилено, за да предотврати подобна възможност. Призовахме китайското правителство да се замисли много сериозно над намеренията и над действията си. Войната не е политическо средство в съвременния свят. Някога може и да е била, но днес — не. Войната носи на хората само смърт и разруха. Светът остави това зад себе си. Животът на хората, включително и на войниците, е твърде ценен, за да бъде унищожаван. Боб, причината да съществуват правителствата е те да работят за задоволяване на нуждите и интересите на народа, а не на амбициите на управляващите. Надявам се ръководителите на КНР да разберат това.