Турбодизеловият двигател запали веднага и машината пое напред. Вътре масата за карти бе свалена в работно положение и ръководителят на оперативното звено показваше местоположението и курса на машината, които колегите му знаеха много добре. Големият люк на покрива на фургона бе отворен, за да излиза димът. Всеки от мъжете в подвижния команден пункт пушеше цигара.
— Чу ли това? — старши лейтенант Валерий Михайлович Команов бе извадил глава през люка на танковия купол, който представляваше работната част на бункера му. Това бе купол от стар, дори древен танк ЙС-3. Тази най-страховита част от най-тежкия за времето си основен боен танк не бе ходила никъде, тъй като единственото движение, което можеше да извършва, бе да върти тежкия си брониран корпус, подсилен с още двадесет сантиметра стомана. Като част от бункера куполът бе съвсем малко по-бавен от тези на оригиналния танк, чиято мощност на двигателя бе, меко казано, малка. Чудовищното 122-милиметрово оръдие обаче все още функционираше, и то дори по-добре, тъй като под него вместо тесните отсеци на танковия корпус се намираше сравнително широка бетонна постройка, която не ограничаваше движенията на персонала. Това намаляваше времето за презареждане на оръдието почти наполовина, а и точността бе по-висока, тъй като оптиката на този купол бе по-добра. Старши лейтенант Команов бе, трябва да се отбележи, танкист. Неговият взвод включваше дванадесет танка вместо обичайните три, просто защото тези тук не се движеха. При нормални обстоятелства длъжността му не бе много отговорна — трябваше да командва дванадесет шестчленни екипажа, които не ходеха почти никъде освен до тоалетната. Те дори провеждаха ученията си с идентични съоръжения на един полигон, разположен на двадесет километра в северна посока. Всъщност започнаха да правят това напоследък по заповед на новия главнокомандващ. Нито Команов, нито хората му имаха нещо против, защото за всеки войник по света стрелбите са развлечение, а колкото по-голяма е пушката, толкова по-приятен е купонът. Техните 122-милиметрови снаряди имаха сравнително ниска начална скорост, но бяха достатъчно големи, за да компенсират това. Неотдавна стреляха по някакви стари Т-55 и отнесоха куполите на всичките цели само с по едно попадение, което обаче бе реализирано, средно за дванадесетте екипажа, с по 2,7 изстрела.
Сега бяха в състояние на повишена бойна готовност, а това бе факт, който всеки млад лейтенант приемаше сериозно. Той дори караше хората си да бягат всяка сутрин през последните две седмици, а това не бе най-приятното занимание за войници, принудени да прекарат двугодишната си задължителна военна служба в подземни бетонни помещения, покрити с дебела стомана и заобиколени от храсти, благодарение на които бункерите ставаха незабележими от над петдесет метра. Техният взвод бе разположен по-близо до границата от останалите. Той се намираше на южния склон на хълм 432, наречен така, защото височината му бе 432 метра, и гледаше към северните скатове на първия ред възвишения до река Амур. Те бяха доста по-ниски от хълма, на който се намираше взводът на Команов, и по тях също имаше бункери, които обаче бяха фалшиви. Всъщност това можеше да се установи само с влизане вътре, защото и те бяха направени от танкови куполи, в този случай от наистина древните КВ-2, които бяха воювали с германците, преди да бъдат пенсионирани и оставени да ръждясват върху бетонните къщички. По-голямата височина на хълм 432 даваше възможност на Команов и на хората му да виждат какво става в Китай, чиято територия започваше едва на четири километра южно от тях. Освен това разстоянието бе достатъчно малко, за да могат да дочуват разни звуци от другата страна на реката през тихите нощи.
Особено ако въпросните звуци бяха предизвикани от едновременното стартиране на неколкостотин дизелови двигателя.
— Двигатели — съгласи се с Команов сержантът. — И то доста.
Старши лейтенантът се спусна обратно в купола, слезе по трите стъпала в бункера и се отправи към малката телефонна централа. Той вдигна слушалката и натисна бутона за връзка с полковия команден пункт, който се намираше на десет километра в северна посока.
— Тук е пост пет-шест алфа. Чуваме шум от двигатели, от юг. Прилича на танкови двигатели и то много.
— Можете ли да видите нещо? — попита полковият командир.
— Не, другарю полковник. Но шумът не може да бъде сбъркан.
— Добре. Дръж ме в течение.
— Слушам, другарю полковник. Край на връзката — Команов постави слушалката на мястото й. Най-предният му бункер бе пост пет-девет и се намираше на южния склон на първия ред хълмове. Той отново вдигна телефона и натисна съответния бутон.