— Колко са? — попита Бондаренко.
— Повече, отколкото някога съм виждал, над хиляда оръдия общо. Надявам се вашите хора да са се окопали добре, приятел. Целият свят ще се стовари върху тях.
— С какво можете да ни помогнете?
— Имам заповед да не предприемам никакви действия, докато те не започнат да стрелят — отвърна американецът. — Когато това се случи, мога да започна да вдигам изтребители, но нямаме почти никакви бомби. В момента горе имам един АУАКС, който поддържа изтребителите ви в района на Чулма, но засега това е всичко. Един С-130 утре ще ви докара оборудване, за да можете да наблюдавате разузнавателната информация в реално време. Внимавайте, генерале, изглежда, че китайците ще започнат нападението всеки момент.
— Благодаря, генерал Уолъс — Бондаренко затвори и вдигна поглед към щаба си. — Той каза, че ще започне всеки момент.
Така и стана. Лейтенант Команов го видя първи. Веригата от възвишения, която хората му наричаха Оризовия хълм, изведнъж бе озарена от жълто сияние, което можеше да се получи само при едновременна стрелба от голям брой полеви оръдия. След това в тъмното небе се появиха и приличащите на метеори артилерийски ракети.
— Започна — каза той на хората си. Команов продължи да гледа през отвора на купола. Той прецени, че главата му е твърде малка цел. Преди снарядите да паднат на земята, лейтенантът усети сътресението от самото изстрелване, което разтърси бункера като земетресение и накара пълначът да реагира по универсалния за подобни ситуации начин.
— Мамка му!
— Свържи ме с полка — заповяда Команов.
— Да, лейтенант — отговориха отсреща.
— Под обстрел сме, другарю генерал, масиран артилерийски огън от юг. Оръдия и самоходни ракетни установки…
В този момент той видя първите попадения, главно край реката, доста на юг от бункера му. Експлозиите от снарядите не бяха много ярки. Те изглеждаха като малки искри, които вдигаха колони от прах. Малко по-късно идваше и грохотът. Команов бе чувал артилерийска стрелба и по-рано и бе виждал какво правят снарядите в другия край, но то се различаваше от случващото се в момента толкова, колкото пламък на газова запалка се различава от експлозия на горивен резервоар.
— Другарю полковник, страната ни е във война — докладва пост пет-шест алфа на командването. — Не мога да видя придвижването на вражеските подразделения, но те със сигурност настъпват.
— Имате ли някакви цели? — попитаха от полка.
— Не, в момента не — Команов погледна надолу в бункера. Някоя от различните му позиции можеше да даде вектор към дадена цел, а когато друг пост я потвърдеше и съобщеше своя вектор, щяха да я засекат и да предадат координатите й на поддържащата артилерия зад тях…
… която обаче вече бе поразена. Китайските ракети бяха насочени доста зад лейтенанта и вероятно целта им бе точно тя. Той обърна глава, за да види проблясъците от падащите снаряди и да чуе грохота на десет километра зад себе си. Миг по-късно ярко зарево освети небето. Още при първите изстрели китайските ракети, макар и случайно, бяха улучили една от артилерийските позиции отзад.
„Жалко за момчетата“, помисли си Команов. Първите жертви в тази война. Щяха да загинат още много… може би и самият той. Изненадващо тази мисъл не го разтревожи особено. Някой нападаше Родината му. Това вече не бе предположение или вероятна опасност от агресия. Старши лейтенантът можеше да я види и да я усети. Те нападаха неговата страна. Неговите родители живееха тук. Неговият дядо се бе бил с германците за нея. Двамата братя на дядо му също бяха воювали и бяха загинали за родината си — единият западно от Киев, другият при Сталинград. А сега и тези китайски копелета нападаха страната му. Нещо повече, те нападаха него, старши лейтенант Валерий Михайлович Команов. Тези чужденци се опитваха да го убият, да убият хората му и да открднат парче от родината му.
„Мамка им“, помисли той и се обърна към пълнача. — Зареди осколочно-фугасен!
— Зареден е! — докладва редникът. Всички чуха силното щракане на затвора.
— Няма цел, другарю старши лейтенант — докладва мерачът.
— Съвсем скоро ще има.
— Позиция пет-девет, тук е пет-шест алфа. Какво виждате?
— Току-що забелязахме лодка, гумена лодка, която бе изнесена от горичката на южния бряг… още, още много такива лодки, може би сто, вероятно повече.
— Полк, тук е пет-шест алфа, огнева задача! — извика Команов по телефона.
Артилеристите десет километра по-назад бяха край оръдията си въпреки сипещите се китайски снаряди и ракети. Огневата задача бе обявена и прицелните параметри бяха въведени съобразно старите като света книги с инструкции. Осколочно-фугасните снаряди бяха поставени в затворите, последвани от метателните заряди, оръдията бяха изправени и нагласени с необходимите ъгъл на възвишение и азимут, шнуровете бяха дръпнати и първите руски контраудари в току-що започналата война бяха направени.