— Ето там, другарю старши лейтенант — каза мерачът. — Леко вдясно от дванадесет часа, пехотни части току-що тръгнаха по хълма. Разстоянието е около хиляда и петстотин метра.
— Виждам ги. — Откъм изток съвсем леко бе започнало да просветлява. Скоро щеше да бъде достатъчно светло, за да се вижда нормално. Това щеше да улесни стрелбата, както, разбира се, и тази на противника. След един час бункерът му щеше да бъде засечен и те щяха да разберат емпирично колко дебела в действителност е бронята над тях.
— Пет-шест-алфа, тук е пет-нула. Имаме пехота на хиляда и сто метра на юг. В състав до рота са и се придвижват на север към нас.
— Добре. Не се разкривайте, докато не се приближат на двеста метра — Команов автоматично удвои разстоянието, от което бе обучен да открива огън. Което, по дяволите, помисли си той, и хората му така или иначе щяха да направят на своя глава. Човек мисли по различен начин, когато край него свистят истински куршуми.
Сякаш в подкрепа на мислите му снаряди започнаха да падат на билото непосредствено зад позицията, достатъчно близо, за да го накарат да се сниши.
— Дали ни виждат? — попита пълначът.
— Не, просто водят преграден огън по следващия хълм, за да защитят пехотата си.
— Вижте, вижте там, те са върху фалшив бункер едно-шест — каза мерачът. Команов вдигна бинокъла си…
Да, те бяха там и проучваха купола на стария КВ-2 със 155-милиметровото й оръдие. Той видя как един китайски войник сложи чанта с взрив в основата на купола и бързо се изтегли. После зарядът експлодира, унищожавайки това, което така или иначе никога не бе функционирало.
„Това ще накара китайския лейтенант да се почувства добре“, помисли си Команов. Е, пет-шест-алфа щеше да промени възгледите му след още двадесет-тридесет минути.
Неприятното в случая бе, че разполагаше с отлични цели за поддържащата артилерия, която със своите стари 155-милиметрови оръдия щеше да покоси противниковата пехота като жетварски сърп, но китайците продължаваха да обстрелват руските позиции, въпреки че последните отдавна бяха прекратили огъня. Той се обади в полка отново, за да получи актуална информация.
— Старши лейтенант — отговори полковникът, — поддържащата артилерия бе ударена доста зле. Сега сте сами. Дръжте ме в течение.
— Слушам, другарю полковник. Край — той погледна хората си. — Не очаквайте артилерийска поддръжка.
Оръдията от Втората световна война току-що бяха унищожили тези от Първата.
— Мамка му — отбеляза пълначът.
— Съвсем скоро ще се включим във войната, момчета. Успокойте се и се концентрирайте. Врагът приближава…
— На петстотин метра е — съгласи се мерачът.
— Е? — попита генерал Пън своя пост на билото на Оризовия хълм.
— Открихме няколко бункера, но всичките са фалшиви, докладва полковник Ва. — Досега единствените удари срещу нас бяха с непряко мерене и ние унищожихме позициите им с контрабатареен огън. Атаката върви точно по план, другарю генерал.
Това бе истината. Инженерните части вече се бяха построили по южния бряг на Амур и секциите на понтонните мостове чакаха сгънати върху камионите. Над сто основни бойни танка тип-90 се намираха близо до реката. Куполите им се въртяха в търсене на цели, за да осъществят евентуална огнева поддръжка на пехотата, но така и не откриха нещо, по което да стрелят, и на танкистите, също като на генералите, не им оставаше нищо, освен да гледат как работят инженерните части. Първата секция от понтонния мост бе спусната във водата и отворена, за да изгради първите осем метра от магистралата към природните богатства. Пън погледна часовника си. Да, операцията се движеше с пет минути преди графика и това бе много добре.