— Сержант — обърна се Команов към мерача си. — Сега можеш да стреляш колкото си искаш.
— Слушам, другарю старши лейтенант! — с тези думи сержантът изстреля първия фугасно-осколочен снаряд към група хора, които монтираха тежка картечница на около осемстотин метра на юг. Снарядът удари самата картечница и буквално изпари пехотинците, които я обслужваха.
— Ето три добри китайчета! — възкликна той. — Зареди друг!
Куполът започна да се върти, а мерачът започна да ловува.
— Сега има известна съпротива — докладва Ва на Пън. — Има руски позиции на южния склон на втория хълм. Обстрелваме ги с артилерия.
— Загуби?
— Леки — отвърна заместник-командирът по оперативните въпроси, който получаваше информацията по тактическата радиостанция.
— Добре — каза генерал Пън. Вниманието му бе насочено предимно към реката. Първият мост вече бе готов на една трета от дължината си.
— Тези мостостроителни части са доста добри — отбеляза генерал Уолъс, докато разглеждаше „добива“ от „Мерилин Монро“.
— Да, сър, но това би могло да бъде и мирновременно учение. Засега не стрелят — каза младшият офицер, докато наблюдаваше как поставят поредната секция. — Трябва да се отбележи, че конструкцията им е много добра.
— Руска?
Майорът кимна.
— Да, сър. И ние я прекопирахме.
— Колко остава?
— При темповете, с които се движат? Около час, може би час и десет минути.
— Върни на артилерийската битка — заповяда Уолъс.
— Сержант, да се върнем на хълма — обърна се офицерът към сержанта, който управляваше безпилотния самолет. Тридесет секунди по-късно екранът показа нещо, което приличаше на танк, затънал до купола в калта, заобиколен от група пехотинци.
— Исусе, изглежда, там наистина е забавно — каза Уолъс. Той бе пилот-изтребител и идеята да воюва в калта му изглеждаше толкова неприятна, колкото и аналният секс.
— Няма да издържат още дълго — каза майорът. — Погледнете тук. Тъпанарите вече са минали зад част от бункерите.
— И разглеждат артилерията в тях.
Общо сто тежки полеви оръдия в момента обстрелваха стационарно дислоцирания взвод на Команов. Това означаваше, че на всяка негова позиция се пада по една батарея и колкото и тежки да бяха бетонните бункери, сега те се тресяха, а въздухът в тях бе изпълнен с циментов прах, докато старши лейтенантът и неговият разчет се опитваха да стрелят по целите си.
— Започва да става интересно, другарю старши лейтенант — отбеляза мерачът, докато изстрелваше поредния снаряд от 155-милиметровото основно оръдие.
Команов бе в командния купол, оглеждаше се и осъзнаваше, че бункерът му, както и всички останали, поставени под негово командване, няма да успеят да се справят с агресорите. Най-сетне наученото във военното училище съвпадна с онова, което здравият разум отдавна твърдеше. Той не бе непобедим тук. Въпреки голямото танково оръдие и двете тежки картечници той не би могъл да се справи с всичките тези насекоми, които пъплеха към него. Бе все едно да избиваш мухи с шило за лед. Старши лейтенантът осъзнаваше, че той и разчетът му лично бяха убили или ранили стотина или повече войници на противника, но нито един танк. Къде бяха танковете, които той мечтаеше да унищожи? Това той можеше да прави добре. За да се справи с пехотни подразделения обаче, му бе необходима огнева артилерийска поддръжка и войници под негово командване. Без последните той бе като голяма скала на морския бряг, способна да устои на вълните, които се разбиваха в нея. В момента те правеха точно това и Команов си спомни, че всички морски скали бавно биваха подкопавани от вълните, докато в един момент не се сринеха и потънеха във водата. Неговата война продължи три часа, дори по-малко, а вече бе напълно обкръжен и ако искаше да оживее, скоро трябваше да напусне позицията си.