— Кога ще имаме връзка с Хабаровск?
— Преди обяд, сър. Изпратихме хора, които да им покажат как да използват апаратурата.
БТР-60 в много отношения представляваше най-добрият бронетранспортьор на света с осемте си задвижващи колела, предните четири от които се управляваха чрез волана. Запаснякът, който сега седеше зад въпросния волан, в цивилния си живот бе шофьор на камион и очевидно можеше да кара само с десен крак плътно долепен до пода, помисли си Команов. Той и хората му подскачаха във вътрешността на машината като зарове в чаша и само стоманените каски ги предпазваха от тежки контузии на главата. Въпреки това нито един от тях не се оплакваше. През отворите за цеви на автомати те виждаха пораженията, нанасяни от китайската артилерия и с всеки изминат метър на север се чувстваха все по-добре.
— Как беше при вас? — обърна се старши лейтенантът към сержанта, който бе старши на машината.
— През повечето време се молехме да се окажете страхливец. Какво да правим с всичките онези снаряди, които се сипеха край нас. Да бъде благословен строителят на гаража, в който се криехме, докато ви чакахме. Най-малко един снаряд падна директно върху него. Почти напълних гащите — каза запаснякът с успокояваща прямота. Двамата общуваха помежду си, като крещяха в лицата си.
— Колко път има до щаба на полка?
— Около десет минути. Колко ударихте?
— Може би около двеста — отвърна Команов, като преувеличи леко бройката. — Не видях обаче нито един танк.
— Вероятно в момента още строят понтонните си мостове. Това отнема известно време. Виждал съм това, докато бях с Осма армия в Германия. Всъщност там всички се обучавахме да форсираме реки. Онези бива ли ги?
— Не са страхливци. Напредват под обстрел дори когато убиваш някои от тях. Какво стана с нашата артилерия?
— Пометоха я, артилерийски ракети, покриха района като с одеяло и просто я издухаха, другарю старши лейтенант, бум — сержантът вдигна двете си ръце във въздуха.
— Къде е огневата ни поддръжка?
— Кои, по дяволите, си мислите, че сме ние? — отвърна му с въпрос сержантът.
Изведнъж БТР-ът внезапно спря.
— Какво става? — изненадано извика сержантът към водача.
— Виж! — отвърна мъжът и посочи напред.
В този момент задните врати се отвориха и десетина мъже се натъпкаха вътре, при което БТР-ът заприлича на консерва със сардели.
— Другарю старши лейтенант! — беше Иванов от пет-нула.
— Какво се случи?
— Един снаряд ни удари по покрива — отвърна сержантът, а бинтовете по главата му разказаха останалото. Той изпитваше болка, но се радваше, че още може да се движи. — БТР-ът ни получи пряко попадение в предната част. То уби водача и повреди машината.
— Никога не съм виждал подобен артилерийски обстрел, дори на учения в Германия и в Украйна — каза сержантът от бронетранспортьора. — Също като във филмите за войната, но когато си сред участниците, е доста по-различно.
— Да — съгласи се Команов. Съвсем не му бе до смях, дори и при сигурността в бункера, а сега още по-малко. Сержантът запали цигара, японска, и се хвана за дръжката над главата си, за да не подскача толкова много. За щастие водачът познаваше пътя и скоро китайската артилерия започна да заглъхва, тъй като очевидно стреляше наслуки по обекти отвъд видимия обхват на своите наблюдатели.
— Започна се, Джак — каза министърът на отбраната Бретано. — Искам да пусна хората си да стрелят.
— Кои по-точно?
— Военновъздушните сили, изтребителите, които имаме в театъра на военните действия, като начало. Вдигнали сме един АУАКС горе и вече работим в сътрудничество с руснаците. Имаше дори един въздушен бой, наистина малък. Освен това получаваме данни от разузнавателните спътници и безпилотните самолети. Мога да наредя да ги предават и при теб, ако искаш.
— Добре, направи го — каза Райън по телефона. — А по другия въпрос, добре, пускай ги.
Джак затвори телефона и погледна към Роби.
— Джак, за това им плащаме и повярвай ми, те нямат нищо против. Пилотите-изтребители живеят с надеждата за нещо подобно, докато не видят какво представлява в действителност, но за повечето от тях това така и не се случва. Те виждат само поразения самолет, но не и простреляното, кървящо копеле вътре, което се опитва да катапултира, докато все още е в съзнание — обясни му вицепрезидентът Джексън. — После някой пилот може и да се замисли над това. Аз го правех. Но не всички. Повечето просто отбелязват със звездичка на фюзелажа поредния свален самолет.
— Добре, хора, това вече е наша война — обърна се полковник Бронко Уинтърс към пилотите си. Той бе свалил четири противникови самолета над Саудитска Арабия миналата година, прострелвайки нещастните чалмосани тъпанари, които летяха за страната, нанесла удар с биологично оръжие срещу родината му. Трябваше му още един, за да стане истински ас, нещо, за което мечтаеше, откакто бе първокурсник във военновъздушното училище в Колорадо Спрингс През цялата си кариера във ВВС бе летял на F-15 „Ийгъл“, но се надяваше да премине на новите F-22 „Раптър“ след две-три години. Имаше 4 231 часа на „Ийгъл“, знаеше всичките му номера и не можеше да си представи по-добър самолет, с който да се вдигне във въздуха. И така, сега щеше да сваля китайци. Той не беше съвсем наясно с политиката в момента, но не се и интересуваше особено. Намираше се на руска военновъздушна база, каквато не бе мислил, че някога ще види освен през прицелните съоръжения на самолета си, но това също не го смущаваше. За миг си помисли, че всъщност харесва китайска храна, особено онези неща, които приготвяха от зеленчуци в дълбок тиган, но онези бяха американски китайци, а не комунистчетата. Беше в Русия по-малко от един ден и вече бе отхвърлил двадесетина предложения да обърне една водка. Техните пилоти изглеждаха достатъчно умни, може би малко по-ентусиазирани от необходимото, но се отнасяха към него приятелски и с уважение, особено когато видяха четирите символа на свалени самолети на фюзелажа на неговия F-15 „Чарли“, водача на 390-а ескадрила изтребители. Той скочи от руския джип, тук ги наричаха по друг начин, точно пред самолета си. Главният му механик го очакваше.