Патрулът по изгрев слънце беше символ за всички пилоти-изтребители. Названието на това дежурство стана популярно от един филм с Ерол Флин от 30-те и вероятно водеше началото си от реална бойна задача — да бъдеш първият, който се е вдигнал горе през този ден, да видиш изгрева на слънцето първи и да търсиш врага веднага след закуска.
Бронко Уинтърс не приличаше много на Ерол Флин, но това нямаше голямо значение. Човек разпознаваше воина не по това, как изглежда лицето му, а по неговото изражение. Той бе пилот-изтребител. Като момче в Ню Йорк Бронко ходеше с метрото до летище „Ла Гуардия“ само за да стои край оградата и да гледа как самолетите излитат и кацат. Още тогава той знаеше, че иска да лети. Освен това знаеше, че изтребителите са по-интересни от авиолайнерите и бе наясно, че за да пилотира боен самолет, трябва да влезе във военновъздушната академия. За това обаче трябваше да учи много и така той залегна сериозно над учебниците в училище, като наблегна основно на математиката и на другите точни науки, защото знаеше, че самолетите са механизми и точно тези предмети щяха да му помогнат да разбере как те функционират. Бронко се превърна в нещо като математически гений, поне в колежа в Колорадо Спрингс, но интересът му към тази наука буквално се изпари, когато премина през портала на военновъздушна база Кълъмбъс в Мисисипи. Още щом сложи ръцете си върху уредите за управление на самолета, той разбра, че е приключил с училището и сега предстои придобиването на истинските умения. Бронко бе първенец в своя курс в Кълъмбъс, бързо овладя управлението на учебно-тренировъчния самолет „Чесна Туийти“, след което премина на изтребители. Тъй като бе отличникът на курса, той получи правото на избор и той, разбира се, избра F-15 „Ийгъл“, силния и красив внук на F-4 „Фантом“. F-15 се управляваше лесно, но да се води битка с него бе доста по-трудно. Уредите за контрол на бойните системи бяха монтирани на ръкохватката за управление на самолета и на дроселите и представляваха бутони с различна форма, така че пилотът да може да борави с тях чрез осезанието си и да гледа извън самолета, вместо да следи приборите по панела пред себе си. Беше като да свириш на две пиана едновременно и на Уинтърс му бяха необходими шест тежки месеца, за да овладее необходимите умения. Сега обаче той се справяше с уредите така естествено, както втриваше помада в бисмарковските си мустаци — атрибут, който бе копирал от Робин Олдс, легенда в общността на американските летци, пилот с невероятна интуиция и задълбочено мислене и по тази причина — много опасен тактик. Ас от Втората световна война, ас от войната в Корея, ас над Северен Виетнам, Олдс бе един от най-добрите летци-изтребители, а мустаците му правеха Ото фон Бисмарк да изглежда като малко коте.
Полковник Уинтърс не мислеше за това сега. Той наистина прехвърляше тези спомени в главата си, но една определена част от мозъка му през цялото време следеше триизмерната реалност наоколо. За него летенето бе станало нещо толкова естествено, колкото и за исландския сокол — талисмана на военновъздушната академия. Както и ловуването, а сега той ловуваше. Самолетът му разполагаше с оборудване, което приемаше данните от АУАКС-а, намиращ се на сто и петдесет мили зад него и полковникът разпределяше вниманието си между небето наоколо и дисплея, разположен на около 90 см от кафявите му очи.
Ето… двеста мили, азимут едно-седем-две, четирима бандити се насочват на север. После други четирима и след тях още една четворка. Китаеца Джо идваше да си играе, а прасенцата бяха гладни.
— Глиган Водач, тук Орел две — връзката се осъществяваше чрез кодирани импулсни радиостанции, които се засичаха трудно, а подслушването на разговорите бе невъзможно.
— Глиган Водач — отвърна той съвсем кратко, тъй като не искаше да рискува излишно да го засекат. Защо да разваля изненадата?
— Глиган Водач, имаме шестнадесет бандити, азимут едно-седем-нула от теб, ъгъл тридесет, идват на север с около 900 километра в час.
— Засякох ги.
— Все още са на юг от границата, но скоро ще я пресекат — информира го младият контрольор на полетите от АУАКС-а. — Глиган, когато това стане, имате разрешение за използване на оръжие.
— Разбрано, разрешение за използване на оръжие — потвърди полковник Уинтърс и с лявата ръка натисна бутона за активиране на системите. Един бърз поглед към дисплея за състоянието на въоръжението го увери, че системите са готови за стрелба. Радарът за проследяване и прицелване не бе включен, но бе включен в режим на готовност. F-15 изглеждаше като придатък на чудовищния радар, монтиран в носа му. Въпросната апаратура бе определила и габаритите на самолета от самото му създаване на чертожната маса, но с времето пилотите постепенно престанаха да го използват, защото той съобщаваше на противника характеристиките на приближаваща опасност — предупреждаваше го, че някъде наблизо дебне „Ийгъл“ със зорки очи и остри зъби. Вместо това Уинтърс можеше да приема информацията от АУАКС-а, чиито радарни сигнали със сигурност дразнеха противника, но той нищо не можеше да направи. Китайците бяха направлявани и контролирани чрез наземни радари и в момента „Глиганите“ бяха в самия край на обхвата им. Можеше да са ги засекли, можеше и да не са. Някъде зад него един ЕС-135 следеше радарите и радиовръзките на китайските наземни центрове за управление на полетите и щяха да изпратят предупреждение до АУАКС-а. Засега обаче такова нямаше. Е, значи Китаеца Джо идваше на север.