— Орел, тук Глиган, тип на бандитите, край.
— Глиган, не сме сигурни, но вероятно са Су-27, ако се съди по произхода и летателните характеристики, край.
— Разбрано.
„Добре, много добре“, помисли си Уинтърс. Су-27 бе считан за доста опасен самолет и наистина бе един от най-добрите, който руснаците бяха създали. Китайците поверяваха този тип самолети на елитните си пилоти и те се считаха за добри колкото него. „Добре, Джо, хайде да видим колко те бива.“
— Глигани, Водач, завой наляво, едно-три-пет.
— Две.
— Три.
— Четири — потвърдиха хората му и всички самолети се наклониха наляво. Уинтърс се огледа, за да се увери, че не оставя следи, които да издадат местоположението му. После провери системата за предупреждение за опасност. Тя приемаше някакви сигнали от китайски търсещ радар, но те бяха под прага на теоретично засичане. Това щеше да се промени след двадесетина мили. Тогава обаче „Глиганите“ щяха да се появят на екраните на китайските радари като неизвестни, при това доста неясни обекти. Вероятно контрольорите на земята щяха да изпратят по радиото предупреждение към хората си, но не бе изключено и да останат с поглед в дисплеите и да се чудят дали това са наистина самолети или не. Ийгълите бяха боядисани в небесносиньо и оставаха труднозабележими в небето, особено когато слънцето оставаше зад тях — един от най-старите трикове в библията на пилота-изтребител и един от онези, срещу които все още не бе намерено противодействие…
Китайците минаха от дясната страна на формацията на разстояние около тридесет мили и продължиха на север, като търсеха руски изтребители, които да нападнат. Те просто искаха да установят контрол над театъра на военни действия, чиято завеса току-що бяха вдигнали. Това означаваше, че ще включат радарите си за търсене на противник и пренасочат вниманието си от небето наоколо към дисплеите, а това бе опасно. Когато четворката „Глигани“ се озова южно от китайците, Уинтърс поведе хората си надясно, на запад и надолу, докато слязоха на шест хиляди метра, доста под крейсерската височина на полета на китайците, защото пилотите-изтребители често поглеждат назад и нагоре, но много рядко назад и надолу, тъй като ги бяха учили, че височината, както и скоростта означават живот. Така и беше… поне в повечето случаи. След още три минути те се намираха точно на юг зад китайските самолети. Уинтърс увеличи мощността, за да ги настигнат. По команда формацията се раздели на две двойки. Бронко пое наляво и видя противника — тъмни точки на ясното синьо небе. Самолетите бяха боядисани в същото светлосиво, което предпочитаха и руснаците. Това щеше да се окаже сериозен проблем, ако руски Су-27 навлезеше в периметъра, тъй като обикновено човек не успява да се приближи достатъчно, за да види дали на крилата има червени звезди или бяло-синьо-червен трикольор.
После чу звуковото предупреждение. Инфрачервените скенери на F-15 бяха засекли топлината от турбореактивните двигатели „Люлка“, което означаваше, че след малко ще бъдат достатъчно близо. Партньорът на полковника в двойката, интелигентен млад лейтенант, сега летеше на около петстотин метра от дясната му страна и изпълняваше задачата си, която бе да покрива водача си.
„Добре“, помисли си Бронко Уинтърс. Беше достигнал необходимата скорост.
— Глиган, тук Орел, имайте предвид, че тези момчета идват директно към нас.
— Няма да е задълго, Орел — отговори полковник Уинтърс. Китайските самолети вече не изглеждаха като точки. Сега ясно се виждаше, че са изтребители с два вертикални стабилизатора. С левия си показалец полковникът включи инфрачервения скенер в режим на прицелване и чу приятния силен звук в шлемофона. Щеше да започне с два изстрела, към най-левия и към най-десния самолет от китайската формация.