Уинстън кимна. В Тексас имаше повече добри адвокати на частна практика, отколкото където и да било другаде в Америка, и причината за това беше, че там имаше повече работа за тях, отколкото на други места. А в петролния бизнес техните услуги се заплащаха най-добре. В Тексас, както навсякъде другаде, способните отиваха там, където бяха парите.
— Кога ще стане публично достояние тази работа?
— Руснаците все още не искат тя да се разгласява. Според нашите адвокати една от причините е, че те все още не са решили как да процедират в случая, т.е. кой да не участва. Нали знаеш, мафията и други такива неща. Там имат сериозен проблем с корупцията и аз им съчувствам…
Уинстън не се интересуваше много от това. Петролната индустрия правеше бизнес навсякъде по света. Проблемите с корупцията в по-малък размер (от десетина милиона долара) или в по-големи мащаби (от порядъка на десет милиарда долара) бяха част от територията на такива компании, каквато ръководеше Сам Шърмън и правителството на Съединените щати не се месеше много в тях. Въпреки че имаше федерални закони, които определяха какво трябва да бъде поведението на американските фирми в чужбина, те се прилагаха селективно и случаят беше само още един пример за това. Дори във Вашингтон бизнесът си беше бизнес.
— Така че те държат нещата в тайна, докато вземат съответните решения — заключи Шърмън.
— Да си чул за нещо друго?
— Какво искаш да кажеш? — попита в отговор Шърмън.
— За някакви други геоложки открития? — поясни Уинстън.
— Не. На мен и това ми стига, Джордж, не съм алчен. Пък и все още не съм съвсем наясно колко огромно е това петролно находище. То е…
— Спокойно, Сам. Мога и сам да се оправям със сметките — увери домакина си министърът на финансите.
— Да не е нещо, за което би трябвало да знам? — Шърмън забеляза известно колебание в очите на събеседника си. — Щом даваш, трябва и да получаваш, Джордж. Аз бях откровен с теб, нали?
— Злато — изплю камъчето Уинстън.
— Какво количество?
— Засега не е съвсем изяснено. Най-малко като това в Южна Африка. Може и да е повече.
— Така ли? Не съм експерт в тази област, но изглежда, че нашите руски приятели най-после могат да се поздравят с една добра година. Това е добре за тях.
— Харесваш ли ги?
— Всъщност да. Приличат много на тексасците. Могат да бъдат добри приятели и опасни врагове. Знаят да се забавляват, а и пият здравата. Време беше да извадят и те малко късмет. Господ е свидетел, че досега беше тъкмо обратното. Това ще означава много за тяхната икономика и ще бъде наистина добра новина, особено ако могат да се справят с корупцията и да задържат парите от печалбите вътре в страната, която ще има полза от тях, вместо да търсят начин да ги вкарат в компютъра на някоя швейцарска банка. Тяхната мафия, която действа там, е много находчива и не си поплюва, дори малко ме плаши. Съвсем наскоро са видели сметката на един тамошен, когото познавах.
— Така ли? Кой е той, Сам?
— Викахме му Гриша. Разполагаше с някои доста апетитни гърли в Москва. Разбираше си от работата. Беше добре да го познава човек, ако има някакви по-специални желания — подхвърли Шърмън.
Уинстън остави тази информация за по-късна проверка.
— Убит ли е?
Шърмън кимна.
— Да. Гръмнали го с гранатомет направо на улицата. Даваха го по Си Ен Ен, не помниш ли? Представиха го като престъпление, в което няма нищо особено, ако не се смята изключителната бруталност, с която е било извършено. Новина за един ден.
Джордж Уинстън смътно си спомняше за случая и смени темата.