— Скипи, подредете се по мен. Тръгваме на север.
— Разбрано, Бронко.
Уинтърс включи радара си и видя точките на поне осем вражески самолета в северна посока. Той включи форсажа, за да ги настигне, и провери наличието на гориво. Все още имаше. Ийгълът ускори бързо, но той отново изхвърли запалителни частици и диполни отражатели, в случай че някой китаец стреляше по него. Системата за предупреждение вече пищеше непрекъснато, макар и не по начина, който заявяваше, че търсещата глава го е засякла. Той провери състоянието на боеприпасите си. Бяха останали три „Сайдуиндър“ AIM-9X. В какво, по дяволите, се бе превърнал този ден?
— Дъки е ударен, Дъки е ударен! — извика някой. — Ох, мамка му!
— Тук Призрака, убих скапаняка вместо теб, Дъки. Мини вляво, за да направя проверка на пораженията.
— Единият двигател е отишъл, другият загрява — докладва след малко водачът на другата група. В гласа му имаше повече гняв, отколкото уплаха. Все още нямаше време да се страхува. След още тридесет секунди, или там някъде, и това щеше да стане, уверен бе Уинтърс.
— Дъки, оставяш димна следа, препоръчвам да намериш място да се приземиш.
— Орел две, тук Бронко, какво става?
— Бронко, шестима все още приближават, пускаме Родео срещу тях. Имаш бандит на един часа на двадесет мили, ъгъл три-едно, скорост седем-пет-нула.
— Разбрано, Орел. Поемам го — каза Уинтърс, премина леко вдясно и чу поредния сигнал за прехват. — Фокс две!
Димната следа се проточи направо в продължение на няколко мили, после се завъртя наляво като тирбушон, докато приближаваше малката сиво-синя точка и… да!
— Родео Водач — чу се непознат глас. — Фокс едно, Фокс едно с две!
— Конан, Фокс едно!
Ситуацията наистина започна да става изнервяща. Уинтърс знаеше, че може да попадне на пътя на тези тупаници. Той погледна надолу и видя, че светлината на системата му за опознаване бе „своя“ — немигаща зелена. Въпросната система „свой-чужд“ трябваше да съобщава на американските радари и ракети, че е на тяхна страна, но Бронко не бе готов да повери живота си на компютрите и затова присви очи и се огледа за димни следи, които да се движат към него. АУАКС-ът се появи на радара му. Движеше се на запад — първи етап от плана за изтегляне. Радарът на Е-3B все още работеше, въпреки че само на двадесет мили от него имаше китайски изтребители. Мамка му! В този момент още две точки на екрана изчезнаха и останалите сигнали бяха само на „свои“.
Уинтърс погледна уреда, който показваше състоянието на боеприпасите. Нито една ракета. Как се бе случило това? Той бе шампион на ВВС на САЩ по ситуационна бдителност, а току-що бе изгубил контрол над въоръжението по време на битка. Не помнеше кога е изстрелял всичките си ракети.
— Орел две, тук Глиган Водач. Аз съм Уинчестър. Имате ли нужда от помощ? — „Уинчестър“ означаваше без боеприпаси. Това не бе съвсем вярно, тъй като магазинът с 20-милиметрови снаряди бе все още пълен, но всичките натоварвания и възбудата си бяха казали думата. Ръцете му сякаш се бяха налели с олово, когато изправяше ийгъла си.
— Глиган Водач, тук Орел. Изглежда, вече всичко е наред, но беше доста възбуждащо, а, момчета?
— Прието, Орел. И при нас е така. Остана ли някой?
— Не, Глиган. Родео Водач удари последните двама. Мисля, че дължим на този майор една-две бири.
— Ще ти напомня, ако забравиш, Орел — обади се Родео Водач.
— Дъки, как си? — попита Уинтърс.
— Малко съм зает, Бронко — пресилено отвърна колегата му. — Имам дупка и в ръката.
— Бронко, Призрак. Дъки има няколко дупки в корпуса. Ще го съпроводя до Сунтар. Около тридесет минути.
— Скипи, къде беше?
— Точно зад теб, Водач. Мисля, че ударих четири, може би пет в мелето.
— Някакви боеприпаси?
— Един тупаник и един сайдуиндър. Ще те наглеждам, полковник — обеща лейтенант Акоста. — Ти как се справи?
— Два, може и повече, не съм сигурен — отвърна командирът на ескадрилата. Равносметката щеше да бъде направена въз основа на информацията от АУАКС-а и на видеозаписа от камерата в ийгъла. Най-голямото му желание в момента бе да излезе от самолета и да се протегне. Сега вече имаше време да се притеснява за майор Дан Бойд — Дъки и за самолета му.
— Значи искаме да им променим мисленето, така ли, Мики? — попита адмирал Дейв Сийтън.
— Това е идеята — отвърна председателят на КНЩ на началник-щаба на морските операции.