Пътуването до резиденцията на посолството продължи 28 минути. Това беше стара сграда от началото на миналия век, когато в нея е живял мисионер от американската методистка църква. Очевидно той е бил човек, твърде свикнал с американските удобства, помисли си китайският служител. Предишния ден беше научил, че сградата е минала през няколко превъплъщения, включително и като публичен дом в дипломатическия квартал в периода между 20-те и 30-те години, защото и тогавашните дипломати са държали на удобствата. Служителят се запита дали бардакът е бил обслужван от етнически китайки или от рускини, които, както беше чувал, неизменно се представяли за изгонени благороднички. Поради някаква причина западняците си падат по аристократките, като че ли телата им се различават от тези на останалите жени. И това го беше чул в службата от един архивар в министерството, който съхраняваше сведения за подобни неща. За личните навици на председателя Мао не се пазеха архивни данни, но страстта му да обезчестява дванадесетгодишни девственици беше добре известна в Министерството на външните работи. Той знаеше, че всеки от държавните ръководители има своите странности. При великите мъже тези отклонения обикновено бяха по-големи.
Колата спря пред старинна къща. Един униформен полицай отвори вратата за пристигналия италианец и дори му отдаде чест, спечелвайки си леко кимване с глава от човека с яркочервената шапчица.
Пред главния вход чакаше още един чужденец, монсеньор Франц Шепке, чийто дипломатически ранг беше заместник-ръководител на мисията. Това обикновено означаваше, че той е човекът, който в действителност върти работата в мисията, докато посланикът — избран главно по политически съображения — отговаряше за дипломатическото представителство. Китайците не бяха наясно дали и тук разпределението на ролите щеше да бъде такова.
Шепке имаше вид на типичен германец — висок, слаб, със сивосини очи, които не издаваха нищо, и изумителен талант за чуждите езици. Владееше до съвършенство не само сложния китайски, но дори и местния диалект и акцент. По телефона този чужденец можеше да мине за партиен член, а това впечатляваше много местните официални лица, които не бяха свикнали чужденците дори да говорят сносен китайски, камо ли да го владеят до съвършенство.
Китаецът видя, че германецът целуна пръстена на своя шеф. След това италианецът разтърси ръката му и прегърна по-младия духовник. Вероятно се познаваха. След това кардинал Ди Мило заведе Шепке до придружителя си и го запозна с него. Разбира се, последният го беше срещал много пъти и това накара китайския служител да заключи, че висшият духовник не е много досетлив. След малко багажът беше пренесен в резиденцията и китаецът се качи обратно в служебната кола, за да се върне с нея във външното министерство и да напише доклада си. Папският нунций е позастаряващ, приятен човек, който може би не е много умен, написа той. С други думи, типичен посланик от западен тип.
Веднага след като влязоха вътре, Шепке потупа дясното си ухо и посочи с ръка наоколо.
— Навсякъде ли? — попита кардиналът.
— Да — отвърна на немски Шепке, а след това премина на гръцки, и то не на съвременен, а на старогръцки, какъвто е говорил Аристотел. Той е подобен, но различен от съвременния гръцки и се ползва само от шепа учени в Оксфорд и няколко други западни университети. — Добре дошли, Ваше високопреосвещенство.
— Дори и със самолетите се пътува прекалено дълго. Защо да не можем да използваме кораб? Така преместването от едно място на друго би било по-поносимо.
— Проклятието на прогреса — обади се тихо германският духовник. Полетът Рим-Пекин беше само с четиридесет минути по-дълъг, отколкото от Рим до Ню Йорк, но Ренато беше човек от друга, по-търпелива епоха.
— Какво можеш да ми кажеш за моя придружител?
— Казва се Цян. На четиридесет години е, женен и има син. Той ще бъде нашият човек за връзка с Министерството на външните работи. Умен, добре образован, но ревностен комунист, син също на комунист — обясни бързо Шепке на езика, който беше учил още в семинарията. Двамата с шефа му бяха наясно, че този разговор се записва и ще подлуди лингвистите в китайското Министерство на външните работи. Е, те не бяха виновни, че там работят неграмотни хора!