Най-лесно беше да избере цвят. Червен. Червен, разбира се. Това все още беше страна, в която на червеното се гледаше с добро око, а същевременно го устройваше, защото от край време червеният цвят беше един от предпочитаните за дамското бельо. Той загатваше за някакво приключение, за кръшен смях и… разпуснатост. А тъкмо разпуснатостта щеше да бъде от полза за неговите биологични и професионални нужди. Естествено, трябваше да вземе предвид и някои други подробности. Мин не беше висока. Едва ли надхвърля 151 сантиметра, си каза Номури, докато пресмяташе наум колко инча прави това. Не беше висока, но не можеше да се каже, че е дребосък. В Китай нямаха проблем с пълнеенето. Тук хората не преяждаха, вероятно защото не бяха забравили времето, когато нямаше много какво да се яде и преяждането беше просто невъзможно. В Калифорния Мин щеше да бъде считана за пълна, но според Номури просто фигурата й беше такава. Изглеждаше така, защото беше ниска, и това не можеше да се промени нито с диети, нито с движение, нито с грим. Обиколката на талията й не ще да е под двадесет и седем инча. За гръдната той се надяваше да е 34B… а може би 34C… не, най-много да е В+. Значи сутиен 34B, среден размер бикини шорти от червена коприна… трябваше в тях да има нещо женствено… нещо необуздано, дори малко курвенско, нещо, което да я накара да се закиска, когато се погледне в огледалото. Може би щеше да въздъхне при мисълта, колко различна изглежда с тези неща, а може и да се усмихне с онази особена, вътрешна усмивка, каквато жените имат за подобни моменти. Точно тогава разбирате, че са готови да ви се отдадат, останалото е просто десерт.
Най-хубавото на магазина „Виктория сикрет“ беше каталогът, предназначен за мъже, на които, естествено, им се искаше да купят самите модели, въпреки че в някои случаи те приличаха на лесбийки, но с тези тела… е, мъжът не може да има всичко, не е ли така? Фантазиите са преди всичко гимнастика на ума. Номури се запита дали моделите действително съществуват, или са компютърен продукт. Сега с компютрите можеше да се направи всичко — да превърнеш Рози О’Донъл в Туиги или Синди Крофорд в дъртофелница.
Залавяй се за работа — каза си той. Това може да е място, в което човек да се отдава на фантазиите си, но не и в този случай. Значи трябва да са секси. Трябва да е нещо, което ще развесели Мин, но същевременно и ще я развълнува. Това беше част от плана. Номури взе каталога от купчината, защото така щеше да намери по-лесно това, което търсеше. Започна да го разлиства и когато стигна 26 страница, се вцепени. Моделът беше негърка. От каквато и генетична смес да беше произлязла, в нея явно имаше някои много добри съставки, защото лицето й щеше да се хареса както на някой хитлеров есесовец, така и на Иди Амин. Хубаво беше и това, че тя носеше от сутиените „Рейзърбек“ с презрамка през врата, които бяха в тон с мрежести бикини шорти. Цветът направо нямаше грешка тъмночервено, или както някога са го наричали римляните етруско пурпурно. Това беше цветът на лентата върху тогите на сенаторите, която се носеше само от най-богатите римски благородници — нито съвсем червено, нито съвсем лилаво. Сутиенът беше от сатен и дантела и се закопчаваше отпред. Така жената може да го слага по-лесно, а за мъжа е по-интересен за сваляне, помисли си той, докато вървеше към съответния щанд. Тридесет и четири В, повтори си наум Номури. Ако се окаже малък, това би я поласкало… а бикините с какъв размер да бъдат — малък или среден? Да му се не види. Той реши да вземе и от двата размера. За всеки случай купи и един сутиен без презрамки, с формата на триъгълници, и едни оранжевочервени бикини тип прашка, само гледането на които католическата църква би обявила за смъртен грях. Поддавайки се на някакъв импулс, купи още няколко чифта бикини, като си каза, че те се износват по-бързо от сутиените, макар да не беше напълно сигурен в това, въпреки че беше оперативен агент от Централното разузнавателно управление. Във Фермата не ги учеха на такива неща. Трябваше да направи докладна по въпроса. Това сигурно щеше да накара Мери Пат да се превива от смях в кабинета си на седмия етаж в Ленгли.
А, и още нещо, сети се Номури. Парфюм. Жените обичат парфюмите. Няма начин да не ги обичат, особено тукашните. Целият Пекин мирише на доменна пещ. Въздухът беше пълен със сажди и други замърсители като Питсбърг в началото на двадесети век. Тъжната истина беше, че китайците не се къпят с такова удоволствие като Конфуций, нито толкова редовно, колкото японците. Така че нещо, което мирише хубаво…