Това е равносилно на чудо, помисли си Провалов. В Централния армейски архив бяха намерили досиетата, пръстовите отпечатъци и фотографиите на двата трупа, открити в Санкт Петербург, обаче бяха изпратили материалите на него, а не на Абрамов и Устинов. Това без съмнение се дължеше на факта, че той беше използвал името на Сергей Головко. Площад „Дзержински“ все още караше хората да си свършат навреме работата. Имената и всички важни данни щяха веднага да бъдат изпратени в Санкт Петербург, за да могат колегите от Севера да се запознаят с нужната им информация. Имената и фотографиите бяха само едно начало. Снимките бяха правени преди двадесет години и на тях се виждаха младежи с безизразни лица. Обаче служебните им досиета бяха доста впечатляващи. Някога Пьотр Алексеевич Амалрик и Павел Борисович Зимянин са били с репутацията на изключително способни бойци — умни, с добри физически данни и много надеждни в политическо отношение. Тъкмо затова са били изпратени в школата на Спецназ, както и в школа за сержанти. И двамата са се сражавали в Афганистан и са се справили там доста добре — оцелели са в афганистанската война, което не беше нещо много обичайно за войниците от Спецназ, повечето от които се издавиха при изпълнение на мръсните си задачи в една особено мръсна война. После бяха напуснали армията, нещо, което не беше необичайно. Никой не постъпваше в съветската армия отново по собствено желание. И двамата се бяха върнали към цивилния живот, и двамата бяха работили в един и същ завод в покрайнините на Ленинград, както някога се казваше. Но обикновеният граждански живот се беше видял доста скучен на Амалрик и Зимянин и те се бяха насочили към нещо друго. Той трябваше да поиска от следователите в Санкт Петербург да открият нещо повече за това друго. Провалов извади от чекмеджето си скоч, залепи с него пакета с документите и го запечата. Щеше да бъде изпратен по куриер в Санкт Петербург, където Абрамов и Устинов щяха да се запознаят със съдържанието им.
— Господин Шърмън, господин министър — каза по вътрешната уредба секретарката на Уинстън. — На трета линия.
— Здравей, Сам — поздрави го министърът на финансите, след като вдигна слушалката. — Какво ново?
— Относно нашето петролно находище на Север — доложи президентът на „Атлантик Ричфийлд“.
— Добри ли са новините оттам?
— Може и така да се каже. Нашите експерти на място твърдят, че находището е с петдесет процента по-голямо от първоначалните ни оценки.
— Колко надеждна е тази информация?
— Толкова, колкото и твоите търговски законопроекти, Джордж. Моят главен оперативен експерт е Ърни Бийч. Той е толкова добър в откриването на петрол, колкото ти беше като играч на борсата на „Уолстрийт“.
„Може би дори по-добър“, помисли си Сам, но не го каза. Известно му беше, че Уинстън е доста чувствителен, когато ставаше въпрос за собствените му качества. Този път обаче сравнението мина.
— Разкажи ми в общи линии какво произлиза от това — настоя министърът на финансите.
— Когато находището влезе в експлоатация, руснаците ще бъдат в състояние направо да купят Саудитска Арабия плюс Кувейт и може би половината от Иран. Сравнени с него, петролните запаси на Източен Тексас ще приличат на пръдня в ураган. То е огромно, Джордж.
— Трудно ли ще е изваждането?
— Няма да е лесно и няма да е евтино, но от инженерна гледна точка нещата изглеждат сравнително прости. Ако търсиш да купиш печеливши акции, избери си някоя руска фирма, която произвежда оборудване за добив на петрол при ниски температури. В следващите десет години те ще имат много работа — посъветва го Шърмън.
— Добре, а какво можеш да ми кажеш за последиците, които това би имало за Русия от икономическа гледна точка?
— Трудно е да се каже. За да започне експлоатацията на находището с пълен капацитет, ще са необходими между осем и дванадесет години, а количеството петрол, което ще се появи оттам на пазара, ще подбие доста цените. Не сме правили още цялостни прогнози, но печалбите ще са огромни, някъде около сто милиарда долара годишно по сегашния курс.