Добрата новина беше, че министърът на икономиката Василий Константинович Соломенцев беше умен и, изглежда, честен човек, а това беше доста рядка комбинация както за руската политическа сцена, така и навсякъде другаде по света. Той имаше своите амбиции — кой министър ги нямаше, но главното беше, че искаше страната му да просперира и не мислеше толкова много за собствената си изгода. Головко нямаше нищо против някой да се самообогати малко, но да не се превърне в лакома свиня. Чертата в това отношение за Сергей Николаич беше около двадесет милиона евро. Над нея работата ставаше свинска, но под този таван можеше да прояви разбиране. В края на краищата, ако един министър беше полезен на страната, той или тя трябваше да бъдат възнаградени за това. Обикновените трудещи се нямаше да имат нещо против, ако в резултат заживееха по-добре, нали? Вероятно не, помисли си главният шпионин. Това не беше Америка, която се управляваше от безсмислени и контрапродуктивни „етични“ закони. Американският президент, когото Головко познаваше добре, имаше един афоризъм, от който руснакът се възхищаваше: „Ако трябва сам да напишеш етичните си норми, вече предварително си загубил.“ Този Райън не беше глупак. Някога беше смъртен враг, а сега добър приятел, или поне така изглеждаше. Головко бе доразвил това приятелство, оказвайки помощ на Америка в две сериозни международни кризи. Беше го направил най-вече защото го налагаха интересите на страната му, а и защото Райън беше почтен човек и нямаше да забрави подобни услуги. Освен това на Головко, който беше прекарал целия си съзнателен живот в служба, посветила се на унищожаването на Запада, му беше забавно.
Но какво можеше да каже за себе си? Дали някой си беше поставил за цел собствената му гибел? Дали бе поискал да сложи край на живота му по един зрелищен и шумен начин на паважа на площад „Дзержински“? Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече го дострашаваше. Малко бяха нормалните хора, които абсолютно хладнокръвно можеха да разсъждават върху вероятността да бъдат убити и Головко не беше от тях. Ръцете му не трепереха от страх, но не се противопостави на всички допълнителни мерки, взети от майор Шелепин, за да го запази жив. Всеки ден го караше служебна кола с различен цвят, а маршрутът й имаше само една и съща отправна точка. Сградата на СВР беше достатъчно просторна и той можеше да влиза в нея от пет различни места. Това, от което Головко беше най-доволен, беше, че понякога сядаше на предната седалка на пилотната кола, докато на задната седалка в охраняваната кола сядаше друг човек. Анатолий не беше глупак и понякога дори у него се забелязваха проблясъци на изобретателност.
Но сега не трябваше да мисли повече за това. Головко разтърси глава и отвори последната папка за деня, зачитайки се най-напред в подготвеното резюме. Спря почти веднага, а ръката му посегна към телефона и набра един номер.
— Обажда се Головко — каза той на мъжкия глас в другия край на линията. Не беше нужно да добавя нещо повече.
— Сергей Николаич — поздрави го любезно след пет секунди министърът. — Какво мога да направя за теб?
— Василий Константинович, можеш ли да потвърдиш тези цифри. Верни ли са?
— Повече от верни, Сергей. Те са толкова сигурни, колкото и това, че слънцето залязва — увери Соломенцев шефа на разузнаването, който беше с ранг министър, а и съветник на президента Грушевой.
— Брей да му се не види — зачуди се шефът на разузнаването. — И откога е там това богатство? — запита все още недоверчиво той.
— Петролът вероятно от петстотин хиляди години, а златото от доста повече, Сергей.
— И ние никога не сме разбрали това — въздъхна Головко.
— Всъщност никой не го е и потърсил, другарю министър. Докладът за златото ми се стори по-интересен. Ще ми се да видя онези облепени със злато вълчи кожи. Нещо като за Прокофиев, нали? Петя и Златният вълк.
— Интересна мисъл — каза Головко и веднага я забрави. — Какво ще означава това за страната?
— Сергей Николаич, трябва да съм ясновидец, за да мога да предвидя с точност, но това след време може да се окаже нейното спасение. Сега имаме нещо, което искат всички страни, т.е. две неща, и те ни принадлежат. За тях онези чужденци ще платят купища пари и ще го направят с усмивка. Япония например. Ще задоволим енергийните им нужди за следващите петдесет години, а и ще им спестим огромни средства за транспортни разходи. Танкерите ще прекарват петрола от неколкостотин километра, вместо от десет хиляди. Може би ще продаваме и на Америка, въпреки че те си имат голямо петролно находище на границата между Аляска и Канада. Въпросът е как ще откараме петрола до пазара. Разбира се, ще построим петролопровод от находището до Владивосток, но може би ще трябва и един до Санкт Петербург, за да продаваме по-лесно и на Европа. Всъщност можем да накараме европейците, особено германците да построят петролопровода вместо нас, за да смъкнат от цената. Сергей, ако бяхме открили този петрол преди двадесет години, ние…