— Може би. — Не беше трудно да си представи какво щеше да последва: Съветският съюз нямаше да се сгромоляса, а щеше да стане по-силен. Головко не си правеше такива илюзии. Съветското правителство щеше да профука тези нови богатства, както беше профукало всичко останало. Това правителство беше притежавало Сибир в продължение на седемдесет години, но дори не си беше направило труда да провери какво има там. Страната нямаше нужните експерти, за да извършат проверката, но беше прекалено горда да позволи на други да свършат тази работа, защото тях нямаше да ги е грижа за родината. Ако има нещо, което беше унищожило СССР, то не беше комунизмът и не беше дори тоталитаризмът. Това беше самолюбието — най-опасната и разрушителна черта на руския характер, създадена от чувството за малоценност, което водеше началото си от династията на Романови и дори още преди нея. Гибелта на Съветския съюз беше самоналожена като всяко самоубийство. Просто тя беше по-бавна, но затова пък още по-унищожителна, когато настъпи моментът. Головко изчака деветдесет секунди, докато онзи изреди всичките си исторически предположения, макар да не беше разбрал нищо от историята и каза: — Всичко това е добре, Василий Константинович, но какво ще кажеш за бъдещето? В края на краищата именно тогава всички ще живеем.
— Няма да ни е зле, Сергей. Това е спасение за страната. За да се възползваме напълно от находищата, ще са нужни десет години, но след това ще имаме постоянен и редовен доход поне за едно поколение, а може би и за по-дълго.
— Каква помощ ще ни е нужна?
— Американците и англичаните имат експертите, които ни трябват, защото имат опит от експлоатацията на петролните си залежи в Аляска. Те са най-добре запознати с тази работа. Ще я научим от тях и ще я приложим. Сега преговаряме с американската петролна компания „Атлантик Ричфийлд“ за техническа помощ. Лакомят се, но това би могло да се очаква. Знаят, че само те имат това, което ни трябва, а да платим за него ще ни излезе по-евтино, отколкото да го произведем сами. Така че вероятно ще получат повечето от това, което сега искат. Може би ще им платим със златни кюлчета — предположи на шега Соломенцев.
Головко потисна изкушението да разпита за повече подробности около златното находище. Петролните залежи бяха далеч по-многообещаващи, но златото беше по-привлекателно. Той също искаше да види една от кожите, с които онзи човек Гогол беше събирал златния прах. А и трябваше да се погрижат добре за този самотен горянин. Това, изглежда, нямаше да представлява проблем, тъй като той живееше сам и нямаше деца. Всичко, каквото притежаваше, държавата щеше да си го вземе обратно, тъй като беше доста стар. Щяха да покажат този ловец по телевизията, а може би щяха да направят за него и документален филм. В края на краищата някога той беше ходил за лов на германци и руснаците все още считаха такива хора за герои. Павел Петрович Гогол щеше много да се зарадва.
— Какво знае по въпроса Едуард Петрович?
— Не съм го уведомявал, докато не получа по-точни и надеждни сведения. Сега вече ги имам. Мисля, че на следващото заседание на кабинета той ще остане много доволен, Сергей Николаич.
Без съмнение, помисли си Головко. В продължение на три години президентът Грушевой приличаше на еднокрак и еднорък слагач на тапети. Не, приличаше повече на фокусник или илюзионист, който беше принуден да вади от нищото истински неща. Това, че успяваше някак да накара държавата да продължи да функционира, често пъти беше равно на истинско чудо. Може би по този начин Бог беше решил да го награди за положените усилия, въпреки че разпределянето на тази божия благодат нямаше да бъде съвсем лесна работа. Всяко правителствено учреждение щеше да поиска парче от златно-петролната баница според нуждите, които щяха да бъдат представени от съответния министър като жизненоважни за сигурността на страната. Докладът му щеше да бъде пълен с брилянтна логика и несъкрушими доводи. Кой знае, може би някои от тях ще кажат самата истина, въпреки че истината беше все по-рядко срещана стока в залата, в която ставаха правителствените съвещания. Всеки министър трябваше да изгради една империя и колкото по-добре я построеше, толкова по-близо щеше да се окаже до мястото начело на масата, което сега се заемаше от Едуард Петрович Грушевой. Головко се запита дали е било така и при царете. Вероятно, реши веднага той. Човешката природа не се е променила толкова много. Начинът, по който хората са действали във Вавилон и Византия, вероятно малко се е различавал от този, по който ще се действа на следващото съвещание на кабинета, до което оставаха три дни.