— Каква част от информацията вече е изтекла? — попита шпионският бос.
— Без съмнение носят се известни слухове — отвърна министър Соломенцев, — обаче сегашните данни са от по-малко от двадесет и четири часа, а за изтичане на информация обикновено е нужно малко повече време. Ще ти изпратя документите по куриер утре сутринта, става ли?
— Добре, Василий. Ще накарам някои от моите експерти да анализират данните, за да мога да дам моя, независима оценка на ситуацията.
— Нямам нищо против — отвърна министърът на икономиката, изненадвайки доста Головко. Обаче това не беше някогашният СССР. Сегашното правителство може и да беше съвременен вариант на старото Политбюро, но там никой не си позволяваше да говори лъжи, е, поне не чак толкова големи. А това все пак беше показателно за напредъка на страната.
11.
Вярата на бащите
Името му беше Ю Фаан. Каза, че е християнин. Това беше голяма рядкост и монсеньор Шепке го покани веднага. Беше китаец, прехвърлил петдесетте, леко прегърбен и с прошарена коса, нещо, което можеше да се види рядко в тази част на света.
— Добре дошли в посолството. Аз съм монсеньор Шепке. — Той направи бърз поклон, след което разтърси ръката на мъжа.
— Благодаря. Аз съм преподобният Ю Фаан — отвърна човекът с неподправено достойнство като един духовник на друг.
— Така ли? От какво вероизповедание?
— Аз съм баптист.
— Посветен в сан? Това възможно ли е? — Шепке даде знак на посетителя да го последва и след малко те застанаха пред нунция. — Ваше високопреосвещенство, това е преподобният Ю Фаан… От Пекин ли сте? — попита със закъснение Шепке.
— Да. Моята енория е главно на северозапад оттук.
— Добре дошли. — Кардинал Ди Мило се надигна от креслото и сърдечно му стисна ръката, след което заведе човека до удобното кресло за посетители. Монсеньор Шепке отиде да донесе чай. — Радвам се да се срещна с един християнин в този град.
— Ние не сме много и това си е факт, Ваше високопреосвещенство — потвърди Ю.
Монсеньор Шепке бързо пристигна с подноса с приборите за чая и го постави на ниската масичка за кафе.
— Благодаря ти, Франц.
— Помислих си, че някои местни граждани трябва да ви приветстват с пристигането ви. Предполагам, че вече са ви приели официално от Министерството на външните работи. Държаха ли се вежливо, или по-скоро хладно? — попита Ю.
Кардиналът се усмихна и подаде чаша чай на госта си.
— Както казахте, бяха вежливи, но можеха да бъдат и по-радушни.
— Тук ще установите, че правителството има добри обноски и държи на протокола, но не е много искрено — каза Ю на английски с много странен акцент.
— Вие сте бил посветен в сан от…?
— Роден съм в Тайпе. Като млад ходих да уча в Америка. Първо посещавах университета в Оклахома, но след това се преместих в Свободния университет „Робъртс“ в същия щат. Там получих дипломата си като инженер по електротехника, а след това продължих до докторат по богословие и посвещение в сан — обясни той.
— Така ли? А как се озовахте в Народната република?
— През 70-те години правителството на Мао Дзъдун приемаше с готовност тайванците, които биха пожелали да живеят тук, да отхвърлят капитализма и да приемат марксизма — добави той, намигвайки. Родителите ми го понесоха тежко, но проявиха разбиране. Основах енорията си скоро след като пристигнах. Министерството на държавната сигурност не гледаше с добро око на тази работа, но аз работех и като инженер, а по онова време държавата се нуждаеше от такива като мен. Това, пред което държавата беше готова да си затвори очите, ако притежаваш нещо, от което тя имаше нужда, беше забележително, а по онова време тя се нуждаеше отчаяно от хора с моята квалификация. Обаче сега работя само като свещеник — заяви доволен Ю и вдигна чашата си, за да отпие от чая.
— И какво бихте могли да ни кажете за местните условия? — попита Ренато.
— Правителството е изцяло предано на комунизма. То не търпи лоялност към другиго освен към себе си. Дори членовете на сектата „Фалунгун“, която не изповядва истинска религия и не е вероизповедание в смисъла, в който ние с вас го разбираме, са подложени на брутални репресии. Моите енориаши също са преследвани. Редки са неделите, в които повече от четвърт от тях посещават църковната служба. Повечето от времето ми преминава в ходене от къща на къща, за да запознавам моето паство със Светото писание.