Нямаше да му е толкова забавно, ако знаеше, че Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, също се интересуваше от тази му странична дейност и че техните чудовищни мислещи машини, по-точно суперкомпютърът в подземния етаж под главната сграда на просторния комплекс се занимаваше със случая. Тази машина, чийто създател беше банкрутирал преди няколко години, беше повод както за гордост и радост, така и за разочарование сред огромната колекция от компютри в АНС. Така беше до съвсем неотдавна, когато един от математиците на агенцията беше намерил начин тя да бъде използвана. Това беше внушителен паралелно-процесорен апарат, който трябваше да действа като човешкия мозък и теоретично трябваше да бъде в състояние да разглежда даден проблем едновременно от няколко страни, точно както мозъкът беше в състояние да го прави. Проблемът беше, че никой в действителност не знаеше как работи човешкият мозък и поради това създаването на софтуерна програма за ефикасно използване на изключително мощния компютър в продължение на години беше невъзможно. Така това внушително и скъпо произведение на практика не можеше да се използва за нещо повече от обикновените компютри. Но по-късно някой, който откри, че квантовата механика може да бъде полезна за пробиване на чужди шифри, се запита на какво се дължи това и започна да проучва недостатъците на програмираното устройство. Седем месеца по-късно това интелектуално упражнение доведе до създаването на първите три нови оперативни системи за суперкомпютъра, а по-нататък всичко, свързано с неговата дейност, бе квалифицирано като суперсекретно. Сега АНС беше в състояние да пробие всеки написан върху хартия или намиращ се в компютър шифър по света, а нейните аналитици, разполагащи с нови възможности за информация, поискаха един дърводелец да направи нещо като езически олтар, който да бъде поставен пред суперкомпютъра, за да правят интелектуални жертвоприношения в нозете на своя нов бог. (Не посмяха да предложат жертвоприношенията да се правят с млади девственици, за да не обидят представителките на нежния пол в агенцията.) Ексцентричното чувство за хумор на работещите в АНС беше отдавна известно. Единствените реални опасения бяха, че светът ще научи за системата на АНС „Тапданс“, която беше уникална, напълно непробиваема и лесна за създаване. Но административният кошмар, свързан с нейното използване, би накарал повечето чужди правителства да се откажат от нея.
Посланията на кардинала по Интернет, засечени макар и незаконно от АНС, бяха вкарани в суперкомпютъра, който бързо изплю дешифрирания текст. Той беше своевременно доставен на бюрото на един аналитик от АНС, който — това беше предварително решено — не беше католик.
„Интересно“, каза си той. „Защо във Ватикана се интересуват от един китайски мисионер? И защо, по дяволите, се обръщат към Ню Йорк, за да събират сведения за него? Добре, бил получил тук образованието си и имал приятели в Мисисипи… Но защо е всичко това?“ Предполагаше се, че би трябвало да се досети сам за подобни неща, но все пак това щяха да бъдат само предположения. Често се случваше да не може да разбере нищо от информацията, която анализираше, но беше достатъчно честен, за да го признае пред началниците си. Затова изпрати ежедневния си доклад по електронен път до шефа си. Той го видя, закодира го и го препрати на ЦРУ, където с него се занимаха още трима аналитици. И те не можаха да разберат нищо и затова пак по електронен път го запаметиха в отделен файл. При такива случаи данните се записваха на дискети, едната от които отиде в информационния контейнер „Док“, а другите в „Гръмпи“. В компютърната зала на ЦРУ имаше седем такива контейнера за съхранение на информация, като всеки носеше името на едно от Седемте джуджета на Дисни. Самият файл отиваше в главния сървър, за да може компютърът да знае къде да търси сведенията, които за момента бяха неразбираеми за правителствените служители. Разбира се, подобни ситуации не изникваха за пръв път. По тази причина ЦРУ запазваше в компютрите всяка такава информация под индекс, до който можеше да има достъп във всеки момент всеки, който работеше в Новата или в Старата сграда на брега на Потомак в зависимост от степента на неговата секретност. Повечето от информацията, която се пазеше от „Седемте джуджета“, си оставаше там недокосната завинаги и непредставляваща интерес дори и за най-педантичния учен.
— И какво означава това? — попита Цзян Хансан.