— Означава, че нашите руски съседи са дяволски късметлии — отвърна Фан Ган и подаде папката на старшия министър без портфейл. Цзян беше със седем години по-стар от Фан и по-близък до министър-председателя, но не чак толкова, така че между двамата министри имаше известно съперничество. „Какво можехме да направим, ако на нас се беше паднал този късмет…“ Той не довърши мисълта си.
— Така е. — Беше толкова очевидно, че всяка страна би се възползвала от едни такива петролни и златни богатства, че не си струваше да се говори за това. Важното в случая беше, че те не бяха на Китай, а на Русия.
— Знаеш, че имах такива планове.
— Плановете ти бяха гениални, приятелю — каза Фан и бръкна в джоба за кутията с цигари. Показа я на домакина си, искайки по този начин одобрението му, защото се беше отказал от този навик преди пет години. Той му махна с ръка в знак на съгласие, а Фан извади една цигара и я запали с газова запалка. — Но на всеки може да се случи да не извади късмет.
— Първо ни провалиха японците, а след това и онзи религиозен глупак в Техеран — изсумтя Цзян. — Ако някой от нашите предполагаеми съюзници беше изпълнил това, което беше обещал, сега златото и петролът щяха да бъдат наши…
— За нас сигурно щеше да е от полза, но се съмнявам дали светът щеше да се съгласи да станем богата държава — каза Фан и изпусна дима от цигарата си.
Другият му отговори само с махване на ръка.
— Да не мислиш, че капиталистите се ръководят само от принципи? И те имат нужда от петрол и злато, а който им ги предложи най-евтино, ще продаде най-много. От кого купуват те, приятелю? От всеки, който ги има. При целия този петрол в Мексико американците дори нямат куража да го отнемат. Какви страхливци! В нашия случай японците, както сами за съжаление можахме да се уверим, не се ръководят от никакви принципи. Ако могат да купят петрол от фирмата, произвела атомните бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, щяха да го направят. Те викат на това реализъм — каза с презрение Цзян. — Владимир Илич Ленин е бил много прав, като е предсказал, и то не без основание, че капиталистическите страни ще се състезават помежду си кой да продаде на Съветския съюз въжето, с което един ден руснаците ще ги избесят. Обаче Ленин не успя да предвиди провала на марксизма. Точно както и Мао не е предвиждал провал на неговия перфектен политикономически модел в Народната република. Това може да се види от такива лозунги като „Големият скок напред“, който наред с всичко друго поощри обикновените селяни да претопяват желязо в дворовете си. А за това, че от получената шлака не ставаха дори и ръжени, не се говори много нито на Изток, нито на Запад.
— Уви, щастието не ни се усмихна и петролът и златото не са наши.
— За момента — промърмори Цзян.
— Какво каза? — попита Фан, неразбрал точно какво има предвид.
Цзян го погледна почти стреснато, излизайки от унеса, в който беше изпаднал.
— А? Нищо, нищо, приятелю. — След това разговорът премина на вътрешни теми.
Минаха общо седемдесет и пет минути преди Фан да се върне в кабинета си. Там започна друга рутинна процедура.
— Мин — каза Фан и минавайки покрай нея, й даде знак да дойде в кабинета.
Секретарката стана и с бързи крачки го последва, затвори вратата след себе си и седна.
— Нова страница — каза уморено Фан, защото работният му ден беше продължил доста дълго. — На редовната следобедна среща с Цзян Хансан разговаряхме за… — Той продължи нататък, разкривайки съдържанието на разговора.
Мин внимателно записваше казаното за официалния дневник на министъра. Китайците бяха маниаци на тема дневници, а освен това членовете на Политбюро се чувстваха задължени както към историята, така и заради свои нужди, свързани със собственото им оцеляване, да документират всеки свой разговор по политически въпроси, особено такива, които се отнасяха до националната политика. Те се стараеха максимално добре да документират своите възгледи и оценки, в случай че допуснат грешка в преценките си. Това, че по този начин неговата лична секретарка, както и секретарките на всички членове на Политбюро имаха достъп до най-съкровените тайни на държавата, не беше важно, защото на тези момичета се гледаше по-скоро като на роботи или на записващи машини. Е, не съвсем, биха казали с усмивка Фан и колегите му. Не можеш да накараш магнетофона да ти духа. Мин беше особено добра в тази работа. Фан беше комунист и си беше останал такъв през целия си съзнателен живот, но той не беше съвсем безсърдечен и беше привързан към Мин така, както друг мъж или дори той самият биха били към любимата си дъщеря… Като изключим факта, че обикновено човек не чука собствената си дъщеря… Новите страници от дневника му отнеха около двадесет минути. Тренираната му памет си спомни всяка съществена подробност от разговора с Цзян, който в този момент, без съмнение, правеше същото със собствената си секретарка, освен ако не се беше повлиял от западната практика да използва магнетофон. Това не би изненадало Фан, защото въпреки че непрекъснато демонстрираше презрението си към западняците, в много неща Цзян им подражаваше.