Бяха намерили и досието на Клементий Иванович Суворов. Той също беше служител на КГБ, част от тогавашното Трето главно управление — наследник на бившата шпионска агенция, която следеше какво става във въоръжените сили на бившия Съветски съюз и под чието командване бяха някои специални части като Спецназ. Олег Провалов беше наясно с това. Той прелисти още няколко страници от досието на Суворов и видя една фотография, както и пръстовите му отпечатъци. Установи също, че първоначално беше работил за Първо главно управление, известно още като външното разузнаване, защото работата му беше да събира шпионски сведения от други държави. Защо е станала тази смяна? — запита се той. Обикновено в КГБ хората остават там, където първоначално са започнали. Но един висш офицер от Трето главно беше го изискал поименно от Първо… Защо? К. И. Суворов е бил изискан поименно от генерал-майор Павел Константинович Кабинет. Името накара Провалов да се замисли. Беше го чувал някъде, но не можеше да си спомни точно къде, а това беше необичайно за един дългогодишен следовател. Записа го на един лист и го остави настрана.
Значи сега разполагаха с едно име и снимка на този Суворов. Дали е познавал Амалрик и Зимянин — предполагаемите убийци на сводника Овсеенко? Беше възможно. В Трето главно той би могъл да е свързан със Спецназ, но това можеше да е и просто съвпадение. Трето главно управление на КГБ се занимаваше главно с политическия контрол на съветските въоръжени сили, но държавата вече нямаше нужда от това. Цялата менажерия от политически офицери, така наречените замполити, която дълги години беше истинска напаст за съветските въоръжени сили, вече я нямаше.
„Къде си ти сега?“ — попита Провалов папката с досието. За разлика от Централния армейски архив, в архивите на КГБ обикновено имаше подробни сведения за това къде живеят бившите му офицери и с какво се занимават. Беше наследство от бившия режим, което вършеше работа на милицията, но не и в конкретния случай. „Къде си ти? От какво живееш? Дали си престъпник? Дали си убиец?“ Обикновено при разследването на едно убийство въпросите са повече от отговорите. Често пъти много от тях оставаха без отговор, защото човек не можеше да надникне в мозъка на убиеца, а и дори да можеше онова, което би могъл да открие вътре, нямаше да има никакъв смисъл.
Убийството беше започнало по твърде сложен начин и нещата ставаха още по-сложни. Всичко, което знаеше със сигурност, беше, че Овсеенко заедно с шофьора му и една проститутка са мъртви. Сега дори може би знаеше по-малко. Почти от самото начало беше приел, че истинският обект е бил сводникът, но ако този Суворов беше наел Амалрик и Зимянин да извършат убийството, защо ще му е нужно това на един бивш — той погледна в досието — подполковник от Трето главно управление на КГБ? Дали пък обектът не е бил Сергей Головко и дали това не обяснява убийството на двамата предполагаеми извършители с това, че са ликвидирали не този, когото трябва? Лейтенантът отвори чекмеджето на бюрото си, за да потърси аспирин. Не за първи път го заболяваше глава от това дело и както изглежда, нямаше и да е последният. Какъвто и да е Суворов, ако Головко е бил обектът, той не е взел сам решението за убийството. Просто е бил човекът, който е наел убийците, а решението е било взето от някой друг. „Но кой? И защо?“
Въпросът „Кви боно“ беше много стар, толкова стар, че принадлежеше на един мъртъв език. „Кой има ползата? Кой щеше да спечели от деянието?“
Той се обади на Абрамов и Устинов. Може би те щяха да успеят да открият Суворов и той щеше да вземе самолета, за да го разпита. Провалов написа факс и го изпрати до Санкт Петербург. След това напусна кабинета и си тръгна с колата за вкъщи. Погледна часовника. Беше закъснял само с два часа. Не беше зле за такъв случай.
Генерал-лейтенант Генадий Йосифович Бондаренко огледа кабинета си. От доста време чакаше третата си звезда и понякога се питаше дали изобщо ще я получи. Той беше професионален войник в продължение на тридесет и една години и отдавнашната му мечта беше постът главнокомандващ на руските въоръжени сили. На него са били много добри мъже, но и някои лоши. Един от добрите е бил Георгий Жуков, човекът, спасил страната от германците. Сега в памет на Жуков имаше много статуи. Преди доста години, като млад кадет, Бондаренко беше слушал негова лекция и още си спомняше лицето му на булдог и леденостудените сини очи, както и решителния му поглед на убиец. Той беше истински герой за руснаците, когото политиката не беше очернила и чието име всяваше страх у германците.