Това, че Бондаренко стигна толкова далеч, беше не малко изненадващо и за него самия. Беше започнал като офицер от свързочните войски, след което за кратко беше воювал в състава на Спецназ в Афганистан. Там на два пъти беше надлъгал смъртта, и в двата случая запазвайки самообладание в критична обстановка. Беше оцелял и беше награден с високи отличия. Беше получавал рани и беше убивал със собствените си ръце — нещо, което малко полковници са правили и още по-малко обичат да се хвалят с това, освен на бара в офицерския клуб, когато се обърнали няколко чашки с приятели.
Като много генерали преди него Бондаренко беше в известен смисъл „политически“ генерал. Той беше получил генералските си звезди под крилото на Сергей Головко, който беше нещо като министър, но никога не би станал генерал-лейтенант, ако нямаше истински заслуги и не бе проявил смелост на бойното поле. Тези неща имаха значение в руската, както и във всяка друга армия. Освен това той беше интелигентен и най-вече имаше качества. Длъжността му беше шеф на военните операции, или както го наричаха американците „J-3“. Това означаваше да убиваш хора във война и да ги обучаваш в мирно време. Бондаренко беше обиколил земното кълбо, за да разбере как в другите армии обучават хората си, беше подбрал най-доброто и го прилагаше към собствените си войници. Разликата между войника и гражданина беше в обучението и Бондаренко искаше ни повече, ни по-малко да направи руската армия толкова боеспособна и твърда като гранит, каквато е била по времето, когато под командването на Конев и Жуков превзе Берлин. Тази цел бе все още твърде далечна, но генералът се беше зарекъл да постави основите за нея. Може би след десет години неговата армия щеше да отговаря на поставената цел и той все още ще може да види това с очите си, разбира се, като оттеглил се достойно в пенсия. Медалите му щяха да стоят в рамка, окачени на стената, а неговите внуци щяха да се друсат на коленете му. От време на време може би щяха да идват при него за съвет и да го питат за това-онова, както често става с генералите от запаса.
В момента нямаше повече работа, но не изпитваше особено желание да си тръгне за вкъщи, където жена му беше поканила съпруги на други висши офицери. Подобни сбирки винаги бяха досадни за Бондаренко. Военният аташе във Вашингтон му беше изпратил една книга, „Бърза сабя“ от полковник Никълъс Едингтън от Американската национална гвардия. Едингтън, да, спомняше си го. Той беше полковникът, обучавал своята бригада в калифорнийската пустиня, когато бе взето решението за изпращане на войски в района на Персийския залив. Неговите войници, които всъщност бяха цивилни в униформа, се бяха справили добре, дори повече от добре, си каза руският генерал. Бяха изпълнили операцията „Опарването на медузата“, разрушавайки всичко, до което се докоснеха. Действаха заедно с редовни американски части — 10-и и 11-и кавалерийски полк. Цялата тази бойна част с числеността на една дивизия успя да натръшка като овце в кланица цели четири механизирани корпуса. Дори гвардейците на Едингтън се справиха блестящо. Генадий Йосифович знаеше, че това отчасти се дължеше на тяхната мотивация. Биологичната атака срещу родината им беше разгневила основателно войниците, а подобен гняв може да направи герой от един лош войник толкова лесно, колкото да щракнеш ключа на лампата. „Воля за бой“ беше технически термин. Или по-просто казано, това е причината, заради която човек излага на риск живота си — много важен въпрос за висшите офицери, чиято работа беше да водят към опасности тези мъже.
Докато разлистваше книгата, той видя, че Едингтън, който беше и професор по история (това беше интересно), беше отделил доста внимание на този фактор. Значи освен че е извадил късмет, той очевидно е и умен. Имал е щастието да командва запасняци с много години служба зад гърба си и въпреки че тях ги обучават само от време на време, те са много надеждни бойци, всеки от които знае как да изпълни дадена заповед. За редовните войници това беше направо непознат лукс. Разполагали са и с най-новите средства за свръзка на американската армия, които даваха възможност на всички хора и машини да узнаят, и то често пъти в подробности, какво знае техният командир и от своя страна да му докладват какво пък те виждат. Според Едингтън това е направило задачата му много по-лесна, отколкото тя беше до този момент за един командващ на механизирана бойна част.