„Джак, да не би и ти да си повлиян от собствената си бюрокрация?“ Трудно можеше да разбере дали това е така или не и още по-трудно да реши как да промени нещата, ако такова положение наистина съществуваше.
„Може би точно затова Арни иска да изляза от тази сграда и да отида при хората“, осъзна Джак.
Най-трудният проблем беше, че Райън беше експерт по външната политика и националната сигурност. Чувстваше се най-компетентен в тези области. По вътрешните проблеми беше неориентиран и несведущ. Донякъде това се дължеше на личното му богатство. Никога не го беше интересувало колко струва един хляб или литър мляко, още повече пък в Белия дом. Там никога не можеше да се види цял литър мляко в плик, а само чаша изстудено, поставена върху сребърен поднос и поднесена от сервитьор в моряшка униформа, докато си седеше удобно в креслото. Навън имаше хора, които се интересуваха от тези неща или се безпокояха колко ще им струва изпращането на малкия Джими в колежа, а като президент Райън трябваше също да бъде загрижен за техните страхове. Той трябваше да полага усилия икономиката да остане стабилна, за да могат те да имат прилични доходи, да си позволяват да ходят до Дисниленд през лятото и на футболни мачове през есента и да пръскат пари за коледни подаръци всяка година.
Но как, по дяволите, би могъл да го направи? Райън си спомни една тъжна история, разказвана за римския император Август. Като научил, че е бил обявен за бог и са му изградили храмове, а хората принасяли жертви пред статуите му в тях, Август ядосано запитал: „Когато някой се помоли да му излекувам подаграта, какво трябва да направя?“ Основният проблем беше, доколко правителствената политика е съобразена с реалността. Това беше въпрос, който рядко се задаваше във Вашингтон дори и от консерваторите, чиято идеология се отнасяше с презрение към правителството и към всичко, което то правеше по вътрешните проблеми. Обаче те често го подкрепяха, когато ставаше въпрос да се защитят със сила националните интереси навън. Райън никога не се беше замислял за какво точно го харесват. Може би просто за да се различават от либералите, които се стряскаха от използването на сила като вампир от кръста, но които точно като вампири се стремяха да убедят правителството да се меси колкото е възможно повече в живота на хората и на практика да им изпива кръвчицата чрез данъци, за да ги накара да плащат все повече и повече за това, което либералите го караха да прави.
Въпреки това икономиката се развиваше добре, независимо какво правеше правителството. Хората си намираха работа, повечето в частния сектор, осигуряваха стоки и услуги, за които гражданите плащаха доброволно с това, което им беше останало, след като си бяха платили данъците. Обаче „да служиш на обществото“ беше фраза, която почти изцяло се отнасяше за политиците и най-вече за онези, които трябва да бъдат избирани. Не служеха ли всички по някакъв начин на обществото? Лекари, учители, пожарникари, аптекари. Защо медиите твърдяха, че това правят само Райън, Роби Джексън и 535-те избрани членове на Конгреса? Той поклати глава.
„По дяволите. Е, аз знам как стигнах до тук, но защо изобщо се кандидатирах?“ — запита се Райън. Това беше зарадвало Арни и дори и медиите. „Може би защото те ме харесваха като обект?“ — запита се президентът. Кети също не му се разсърди за това. Но защо изобщо беше позволил да бъде въвлечен в тази работа? Той нямаше кой знае каква представа какво трябва да прави като президент! Нямаше точен план и я караше ден за ден. Вземаше тактически решения (за тях не беше компетентен) вместо големи, стратегически. Нямаше нищо важно, което би искал да промени в страната си. Е, да, имаше някои проблеми за разрешаване. Данъчната политика трябваше да бъде преразгледана и той караше Джордж да се нагърби с тази задача. Отбраната трябваше да се укрепи. С това беше натоварил Тони Бретано. Беше назначил президентска комисия да се грижи за здравната политика, чиято работа индиректно се следеше от жена му и някои нейни колеги, но това се пазеше в тайна. Съществуваше и онзи много труден проблем с общественото осигуряване, с който се занимаваха Уинстън и Марк Грант.
„Третият стълб на американската политика“, припомни си той. Докоснеш ли се до него и загиваш. Обаче общественото осигуряване беше нещо, от което американците наистина се интересуваха, и то не заради това, което беше, а за това, което те погрешно смятаха, че трябва да бъде. Всъщност, ако се съди по резултатите от допитванията до общественото мнение, те знаеха, че идеите им са погрешни. Като всяка друга финансова институция и там нещата опираха най-вече до начина на управление, а това пак беше свързано с едно обещание на правителството пред народа от народните представители. Колкото и да изглеждаше цинично, а то наистина беше такова, средният американец наистина разчиташе на правителството да спази обещанието си. Проблемът беше, че профсъюзните босове и индустриалците, които бяха бъркали в пенсионните фондове и бяха влезли в затвора за това, не бяха направили нищо в сравнение с онова, което новият Конгрес беше сторил на общественото осигуряване. Обаче предимството на мошеника в Конгреса беше, че поне официално не се считаше за такъв. Конгресът беше приел закон. Беше оформил това като правителствена политика, а тя не можеше да бъде погрешна, нали? Това беше още едно доказателство, че създателите на Конституцията бяха допуснали проста грешка с дълготрайни последици. Те бяха приели за дадено, че избраниците на народа, които управляват страната, ще бъдат толкова честни и почтени като тях самите. Човек почти чува как сега пъшкат за това в гробовете си. Хората, създали Конституцията, са седели в една зала заедно със самия Джордж Вашингтон и дори самите те да не са били чак толкова честни и почтени той е имал тези неща в изобилие и ги е респектирал само с това, че е бил там и ги е гледал. „Сегашният Конгрес няма такъв ментор или жив бог, който да заеме мястото на Джордж, и това е най-жалкото“, си каза Райън. Самият факт, че фондовете за социално осигуряване бяха излезли на печалба през 60-те години, означаваше, че Конгресът не може да позволи това да продължава. Печалбата беше за богатите хора, а те би трябвало да са лоши, защото никой не можеше да стане богат, без да експлоатира някой друг, нали така? Това обаче не пречеше на членовете на Конгреса да се обръщат към тях за дарения в предизборната им кампания. Така печалбата на пенсионните фондове трябваше да бъде изразходвана и затова таксите в социалното осигуряване, наричани премии (социалното осигуряване всъщност беше застраховката на старите, оцелелите и неможещите да работят повече), бяха трансформирани в други фондове, които да се харчат заедно с останалите. Един от учениците на Райън, когато той преподаваше история във Военноморската академия, му беше изпратил малка гравирана плочка, която да постави на бюрото си. На нея пишеше: АМЕРИКАНСКАТА РЕПУБЛИКА ЩЕ ПРОСЪЩЕСТВУВА ДО ДЕНЯ, В КОЙТО КОНГРЕСЪТ ОТКРИЕ, ЧЕ МОЖЕ ДА ПОДКУПВА ОБЩЕСТВОТО СЪС СОБСТВЕНИТЕ МУ ПАРИ. — АЛЕКСИС ДЕ ТОКВИЛ. Райън запомни това. Имаше моменти, когато искаше да хване Конгреса за колективната яка и да го удуши, но такава яка нямаше. А Арни не се уморяваше да го убеждава с какъв кротък Конгрес разполага, особено когато ставаше дума за Камарата на представителите, а нещата съвсем не стояха така.