Президентът изръмжа и погледна разписанието, за да види коя беше следващата му среща за деня. Като всичко останало, разписанието на президента на Съединените щати се определяше от други, срещите му се насрочваха седмици предварително, а бележките за тях идваха един ден преди това, за да може той да знае кой, по дяволите, ще дойде и за какво, по дяволите, той, тя или те желаеха да разговарят, а също и каква трябваше да бъде позицията му, която в по-голямата си част пак се определяше от други. Обикновено тя трябваше да бъде благосклонна, за да могат посетителите в Овалния кабинет да си тръгнат доволни. Правилото беше, че тази позиция не може да се променя, освен ако той не кажеше: „Какво, по дяволите, искаш от мен?“ Това щеше да стресне както посетителя, така и тайните агенти, застанали зад него с ръце до пистолетите. Те просто стояха там като роботи. Лицата им не изразяваха нищо, но наблюдаваха внимателно, а ушите поемаха всеки звук. След като смяната им свършеше, вероятно отиваха в любимия си полицейски бар, за да се посмеят на това какво беше казал председателят на градския съвет на Подънк в Овалния кабинет днес… „Господи, видя ли очите на шефа, когато онова тъпо копеле…?“ А те бяха умни и схватливи хора, които си разбираха от работата. Нямаше как да не бъдат. Имаха двойното предимство да бъдат свидетели на всичко и да не носят никаква отговорност за това. „Щастливи копелета“, каза си Джак, очаквайки следващата си среща.
Ако изобщо можеше да се твърди, че от цигарите има полза, то е за такива моменти, помисли си Номури. Беше сложил лявата си ръка под главата на Мин, а тялото му се беше прилепило плътно до нейното. Гледаше тавана, наслаждаваше се на обзелата го приятна отпуснатост, подръпваше от цигарата, усещайки дишането на Мин, и се чувстваше истински мъж. Небето, което се виждаше през прозореца, беше тъмно. Слънцето беше залязло.