— Значи — Нещото, което трябва да се Направи.
— Щом значи това, съгласен съм — каза скромно Пух.
— Онова, което трябва да направим, е следното: първо — да напишем един Афишш. После…
— Чакай, чакай! — каза Пух, като си вдигна лапата. — Онова, което трябва да направим, е… какво каза? Точно тук, когато щеше да го кажеш, ти кихна…
— Не съм кихал!
— Да, ти кихна, Бухале!
— Извинявай, Пух, но не съм кихал! Не може да кихнеш, без да усетиш!
— Не можеш да чуеш кихане, без някой да е кихнал!
— Аз казах: първо да напишем един афишш…
— Ето, пак кихна! — каза тъжно Пух.
— Един афишш — извика Бухала, — в който да обявим, че ще дадем много нещо на този, който намери опашката на Ийори.
— Да… да… — кимаше Пух. — Когато говорим за много — продължи замечтано той, — искам да кажа, че сутрин обикновено хапвам малко, точно по това време — и той лакомо погледна към бюфета в ъгъла на трапезарията, — само глътка кондензирано мляко и нещо друго, например едно близване на мед…
— Добре — каза Бухала, — ще напишем всичко това в афишша и ще го окачим навред из Гората.
— Едно близване на мед — мърмореше си Мечето — или… или… но щом трябва… — И като въздъхна дълбоко, то се постара да слуша Бухала внимателно.
Но Бухала говореше и говореше… с все по-дълги и все по-дълги думи, докато пак се върна до това, с което беше започнал, и обясни, че този, който трябва да напише афишша, е Кристофър Робин.
— Той написа моите обявления на вратата. Нали ги видя, Пух?
Известно време Пух кимаше със затворени очи и казваше едно след друго „да“ и „не“ на всичко, което Бухала говореше. Когато каза „да, да“ за последен път, побърза да прибави и „не, не“, без да знае всъщност за какво говори Бухала.
— Не ги ли видя? — попита Бухала учуден. — Ела да ги видиш сега!
Излязоха отвън. Пух погледна чукчето и бележката под него, погледна и връвта на звънеца, и бележката под нея, и колкото повече гледаше връвта, толкова по-ясно чувстваше, че беше виждал нещо такова някъде и някога.
— Хубава връв, нали? — каза Бухала.
Пух кимна.
— Тя ми напомня нещо — каза той, — но не мога да се сетя какво. Къде я намери?
— Намерих я в Гората. Висеше на един храст. Помислих най-напред, че някой живее там, и я дръпнах, но никой не се обади. Тогава я дръпнах по-силно и тя остана в ръката ми и тъй като, изглежда, никой не я искаше, аз я донесох в къщи и…
— Бухале — каза Пух тържествено, — имаш грешка, някой я иска!
— Кой?
— Ийори. Моят мил приятел Ийори. Той беше… той беше привързан към нея!
— Привързан?!
— Прикрепен към нея — каза Мечо Пух тъжно.
С тези думи той откачи опашката и я занесе обратно на Ийори. И когато Кристофър Робин я закова с гвоздейче на мястото й, Ийори запрепуска из Гората, като я развяваше така радостно, че Мечо Пух се умори от смях и трябваше да избърза до дома си, за да се подкрепи с няколко хапки…
Когато половин час по-късно си обърса устата, той затананика гордо:
(Часът беше всъщност единадесет!)
Глава пета,
в която Прасчо среща Муслон
Един ден, когато Кристофър Робин, Мечо Пух и Прасчо разговаряха, Кристофър Робин преглътна залъка, който дъвчеше с удоволствие, и каза небрежно:
— Днес видях Муслон, Прасчо.
— Какво правеше той? — попита Прасчо.
— Подскачаше си наоколо — каза Кристофър Робин. — Не вярвам да ме е забелязал.
— Веднъж и аз видях един — поне мисля, че го видях, но може би не е бил той — каза Прасчо.
— И аз — каза Пух, като се чудеше как ли изглежда Муслона.
— Не се срещат често — каза небрежно Кристофър Робин.
— Не сега — каза Прасчо.
— Не по това време на годината — каза Пух.
После заговориха за друго… докато стана време за Пух и Прасчо да си вървят у дома.
Отначало, докато се спъваха по пътечката край Голямата Гора, те двамата почти не си говореха. Но когато стигнаха до поточето и си помогнаха един на друг да го преминат, стъпвайки от камък на камък, и когато пак можеха да вървят един до друг, започнаха приятелски разговор за това-онова, Прасчо каза:
— Знаеш ли какво искам да ти кажа, Пух?
— Точно това мислех и аз, Прасчо.
— От друга страна, Пух, не трябва да забравяме…
— Правилно, Прасчо, макар че в момента съм забравил.
Когато стигнаха до Шестте Елички, Пух се огледа — да не би някой да чуе — и каза с много тържествен глас: