Пет дромона вирнаха драконови муцуни, поели на юг, а бойците отново се заеха с обичайните си занимания. Мълчаливи, съсредоточени, но с тревожни, питащи и недоумяващи очи.
Застанал на брега, подир отплавалата флотилия, друнгарият на флотата Григориас се наведе към ухото на приятеля си Димитриос, командира на катафрактите:
— „Младият“ сам улеснява работата. Един неуспех тук може съвсем да разклати прекалено тежката за неговата глава корона.
Димитриос, озъртайки се предпазливо, потвърди:
— Но как да бъде разколебана войската?
— Та тя си е по начало разколебана. Не прочете ли смута в очите на войниците? Толкова време киснат тук, в тая подгизнала земя. Право е казано, най-лошото за войника е бездействието. Деморализира го. Особено в изчакване на боя, когато той изнемогва от лишения, а началниците му имат всичко…
Той извиси глас, та да го чуят и другите изпращачи:
— Впрочем, кога ще идем най-сетне на тоя лов за турове и глигани? Гъмжали в тоя пущинак…
После се отдели да даде някакво нареждане за навклирите си и като се върна, добави с вид на обикновен шеговит разговор:
— За нас, приятелю, остава съвсем малко. Отдавна го обмислям. Твоите хора, които са сред момчетата, трябва да пуснат няколко слуха: Първо — че славините от Малка Скития са се разбунтували в тила ни. И опитват да отсекат пътя за отстъпление.
— Че това е вярно! — възрази Димитриос.
— Вярно е, но безопасно за мен и теб. С нашите кораби… Второ — което също е вярно, че откъм север прииждат многочислени подкрепления на варварина… Трето — че може и да не получат заплатата си, защото славините са прекъснали връзките с Константинопол… И четвърто — предсказанието на Ак-ренската прорицателка, което почва да се сбъдва: „Недостойният пълководец ще побегне от полесражението“. Какво повече? „Младият“ вече побягна…
Димитриос се усмихна доволно:
— Повече не е и нужно…
Зрънце отрова
Не можеше да се каже, че бе препускал дотук, защото не само той, едва съвзел се от раните, а и конят на Борис нямаха сили за препускане, но в бърз ход от ранни зори до обяд Тервел бе успял да се отдалечи достатъчно от Акра Кастелум, когато забеляза в пожълтялата есенна степ, в далечината, към равния кръгозор, задалата се насреща му войска.
Ездачът с коня си побърза да се прикрие зад една драка и оттам надзърна през отрупаните й с плоски жълти плодчета клонки.
Впрочем, какво ли не би могло да се случи, додето той бе лежал безпомощен в пещерата на отшелничката? Затова недоумяваше чия може да бъде тая армия. И ромеите, и българите сега трябваше да се дебнат нейде около Агъла. Но да са се счепкали толкова скоро и толкова скоро ромеите да се връщат като победители или като победени — все не му се вярваше.
Само българи не бяха. Българите са конници. Не плачат със себе си пешаци, да им пречат на светкавичните набези, да спъват устрема им. Та тя, тази пойна между българи и ромеи, беше всъщност спор между два рода войска: на пехотата, отлично въоръжена и дисциплинирана, срещу кавалерията, също отлично въоръжена и дисциплинирана. Желязна пехота срещу желязна конница.
Идваха пехотинци. Ако бяха ромеи, колоната трябваше да блести от излъсканите брони като люспите на пълзяща змия. А тази се сивееше — потъналите в кал хора бяха облечени различно, кой с ризница, кой без нея, с мечове, с копия, с брадви, защитени не с метални, а с дървени щитове, най-често боядисани червено, да гонят злите духове — това можеше да бъде само славинска дружина, тръгнала за грабеж.
А славяните бяха почти съюзници. Врагът на твоя враг, естествено, е твой приятел. И Тервел излезе успокоен насреща им.
Видели и те, че е българин, при това сам, славянските бранници дори не забавиха ход. Изглеждаха го с любопитство и отминаваха, шляпайки през разкаляната скитска пръст.
Само вождът им, един червенокос великан, яхнал як като него жребец, препусна насреща му.
— Здравей, жупане! — поздрави го отдалеч Тервел по славински.
Славун закова коня си и загледа с намръщените си, още по-озлобени от мъката очи тоя одрипавял, брадясал странник.
— Личи си, че си знатен българин — изръмжа той. — Но кой си? И какво дириш при дружината на жупан Славун?
— Тервел, жупане. Синът на Исперих. А ти навярно си самият Славун?
— Перун да ти помага! — изрече Славун благословията си, но с глас и израз, що не издаваха никакво доброжелателство. — Ние с баща ти тъй и не се спогодихме. Защо пак те провожда? Какво иска сега от мен ханът?