— Нищо не иска — отвърна Тервел. — Случайно се срещаме. Тъй е пожелал Тангра, приятели, не врагове, да се видят, да си побъбрят. И ако могат, да си помогнат…
— Нямам нужда от помощ! — наежи се пак Славун.
Тервел беше слушал за несговорчивостта на тоя славински княз, но — и за честността му, за откровеността му, затуй не се обиди:
— А закъде си тръгнал сега, Славуне, с тая рат? Ние те чакаме на север, а ти си поел на юг…
— Ще поема натам, накъдето аз реша, а не Исперих! — нацупи се пак жупанът. — Господар не ща. Сам съм си господар, сам съм си решил… Ще ударя ромеите. Ще мина Верегава, ще плячкосам Тракия. Ако ми скимне, и Цариграда ще ударя… Ще преваря Испериха…
Тервел го пресече учуден:
— А кой ти е рекъл, че ханът ще удря Константинопол! Друга му е грижата сега, земя търси той, земя убежище, не плячка. Не му трябва Константинопол. И Атила някога, ако поискаше, можеше да го вземе. Но го остави. Предпочете да не убива кокошката, що му снасяше златни яйца; предпочете данък в злато, що му плащаше императорът, вместо разорен град…
— Мен злато ми не трябва! — отвърна с покруса Славун. — Отмъщение диря аз… Отмъщение… За мъст съм тръгнал аз…
Тервел нямаше обичай да пита. Ако искаше, князът сам щеше да му го каже. Само добави:
— Щеш не щеш, щом си тръгнал срещу ромеите, ти пак на Исперих помагаш…
— Или той на мене — посрещна го славянинът. — Додето той ги залисва при Дунава, аз може и до Цариград да стигна.
Тервел се усмихна:
— На добър път! Дано твоят Перун и нашият Тангра ти помагат! А какво да река от твое име на Исперих?
— Ето що! Ще го чакам в Цариграда… Или в черната…
И посочи с очи земята.
— Кълна се в стрелата на Перун! За мен връщане няма!
После целуна пръстена си от белемнит.
Наистина, преди да тръгне, беше принесъл в огнена жертва на Свещения дъб, на духовете пазители, скрити в шумата му, целия си дом, с всичко в него. И нивите си. Нищо вече не му бе останало в земята, където се бе родил…
Той вдигна ръка.
— Ха, сбогом сега!
Обърна коня да се прибере сред дружинниците си, но спря и отдалеч му подвикна:
— А ти си сам. Трудно ще се оправиш… Пък и ромеите… По-добре иди при Десислав! Той още се двоуми… Дали подир мен… Дали с Исперих… Или да си кротува… Та ако ромеите, убил ги Перун, надвият, да го не закачат…
Чак вечерта Тервел стигна средището на княз Десислав. И когато го въведоха в дома му, готов да му разкаже приказката за оня, дето яздил на два коня, Десислав сам го превари:
— Добре си ми дошъл, сине Исперихов! Тъкмо се чудех как да му проводя вест.
— Каква вест, жупане? — запита гостът.
— Премислих — отвърна той. — Ще тръгна с него… На него се уповавам… С ромеите и враг да си им, и съюзник — все едно, все си си варварин…
Тервел стисна десницата му.
Едва по време на обилната гощавка българинът се досети защо хитрият славинин бе взел това решение. Доведоха да му се похвалят, двама пленени ромеи. И тъй като никой от хората на княза не проумяваше езика им, Тервел се нае да ги разпита.
— Е? — обърна се той към по-стария. — Как се казваш?
— Паскалис, граматик Паскалис.
— Граматик, пък войник! — учуди се Тервел.
— Първо, защото с граматика хляб не се изкарва, И второ, защото от затвора ме пуснаха само да дойда да се бия.
— А ти не искаш ли да се биеш? — подпита Тервел.
— Щом съм избягал от стана им, значи…
— Ами ти? — обърна се Тервел към другия.
— Аз съм Теодосиос… И аз тъй… Не ща да се бия…
— Само затуй ли? — усмихна се българинът. Теодосий, другарят от затвора на Теофил, който бе издал пещерното убежище на Тервел, отвърна:
— Не само за туй, боиле! Не само защото ни е дотегнало под тиранията на василевса… И уплашени сме, боиле… Не щем да мрем мърцина…
— А от какво сте уплашени?
— Приказват ги едни, та да те дострашее… Че ще зимуваме тук. А ние сме константинополци, не издържаме на тая зима, на снегове и ледове. Ние отсега, дето още не са свили истинските мразове, та сме измръзнали… И друго — че императорът няма пари да плаща, хазната му била опразнена от войната със сарацините… После — че славините са се надигнали и ни отрязали пътя за отстъпление…
— Което също е вярно! — подметна Тервел. — Както виждате.
Паскалис продължи:
— И най-важното. Гледачка някаква, пророчица, била предсказала, че императорът, уплашен, ще избяга от бойното поле…
— Е? — не можа да овладее нетърпението си Тервел.
— Това е. Той наистина избяга. Пък ни заблуждават, че отивал на бани…
Тънка усмивка на доволство се мерна върху суровото лице на канар тикина и мигновено изчезна. Значи, Елена неволно им бе помогнала. Нейното предсказание, неясно и двусмислено, бе свършило отлична работа сред тия наплашени, суеверни солдати.