Тервел не каза нищо. Премисляше мълчаливо. Нищо чудно и да има заговор. То във Византия винаги е имало. Все на някого режат носа, изгарят очите, покалугеряват… И все пак, тъкмо сега… При хана…
Преминаха по спуснатия мост и втората стена, после — и третата Там изглеждаше най-спокойно. Войскарите, които не бяха на стража, се кърпеха, потягаха се или играеха на шах, тая увлекателна игра, която бяха донесли още от родината си в Българската планина.
Ясно, здраво се готвеше Исперих, щом бе прибегнал и до това — да въоръжи и жените. Мярка, към която се пристъпва, когато няма друг изход. А къде по-тежко време от сегашното, когато се решаваше дали народът му ще загине или ще оцелее. Българките не само работят, не само раждат и гледат деца. Преди да се омъжат, те яздят наравно с момчетата, а ръцете им са по-яки от ръцете на Константинополските мъже, които хващат меч от дъжд на вятър. По смелост пък не отстъпват на собствените си мъже, защото бранят не цар, не богатства, а децата си.
Пред входа на бащиния му дворец, откъдето се чуваше гълчавата на пируващите, Тервел срещна кавхан Умар.
— Канар тикине! — задъха се старецът, като го позна. — Ти! Жив!
Тервел го прегърна.
— И с меча, кавхане! С меча на Атила!
Умар се спусна, та целуна дръжката му.
— Да те надари Тангра с още по-голяма сила и мъдрост, сине! Сега вече народът ни ще бъде непобедим…
И го поведе към гостната зала. Тервел успя да го попита пътем:
— А какъв е тоя стратег?
— Знам ли го, канар тикине! Ромеец. Стратег Леон. Заговорник срещу императора си. Аз такива, ако ме питаш, дето ровят гроб на господаря си, дето се съюзяват с враговете му, направо на кол набучвам…
— Защо не го набучи?
— Сега е друго. Сега е война. Колкото повече врагове на василевса при нас — толкова по-добре за нас. Пък и много ни каза. Нищо не излъга. И за това, кога ще дойдат ромейската войска и флота, и през къде ще минат, и къде ще отседнат. Не излъга… И все пак… Ромеец…
За повече приказки нямаха време. Бяха влезли вече в залата. И кавханът извика:
— Слава на Тангра! Отново ни връща жив и здрав канар тикина Тервел!
Исперих не успя да се овладее, както го изискваха обичаят и санът му. Стана. Протегна разтреперана ръка напред.
— Тервеле!
Синът му прекоси, тържествено развълнуван залата с прострени напред ръце, върху които лежеше Свещения меч. И коленичи.
Исперих го пое в десница, която синът му целуна.
— Мечът на Атила! — извиси глас ювиги ханът. — Треперете, ромеи! Победата е наша!
Воплите бяха наставали и приветствуваха шумно хана си и сина му, размахали и те оголените саби над главите си.
— Мои хранени люде! — прогърмя гласът му. — Край на очакването! Вече ще ударим! А сега, канар тикине, седни до мен! От другата ми страна е уважаемият стратег Леон, враг на Константин, дошъл при нас за закрила. И аз ще помогна на неговите приятели да свалят от престола недостойния син на Констант Брадатия, за да сложат там император, с когото ще можем да сключим почтен мир. Така ли е, стратеге?
Едва овладял необяснимия смут, що го бе обхванал при вида на смятания за изчезнал престолонаследник, византиецът се надигна, още по-пребледнял отпреди, и се поклоня:
— Аз съм тук, за да подновим старата дружба между нашите народи. И ще сторя за това всичко, което е по силите ми.
Тервел трепна. Тоя глас му беше познат. Слушан някъде. Но къде? Всъщност нищо чудно да го е чувал. С толкова ромеи се бе срещал, когато бе ходил в Константинопол… И все пак… Нещо го тревожеше, караше го да бъде нащрек…
Тоя глас — мъжествен, честен и — странно — в същото време някак гузен, притворен…
Ето и сега — говореше искрено, убедено:
— Ювиги хане, не бързай! Не нападай! Нашите бойци не понасят зимата, още по-малко блатата. Нека да им омръзне! Тогава почват да се бунтуват. Да бягат…
— Те вече бягат — подметка Тервел. — Като казват, че пръв е побягнал самият Константин, уж отишъл на бани в Месемврия.
Исперих се усмихна, може би за пръв път от седмици насам:
— Нека бягат! Както Атила побеждаваше, като се опираше на римските роби, тъй и аз ще победя, като разчитам на ромейската беднота, понякога по-зле и от робите. И аз като Атила за тях съм носител на нов ред — без данъци, без продаване в робство за дългове.
Зле прикрита сянка мина по лицето на стратега, но той пак успя да се овладее. И да продължи разговора, макар че в гласа му вече се усещаше смущението:
— Ако императорът е избягал, още по-добре! Ще преговаряме направо с великия доместик.
Той се обърна към Исперих:
— Ювиги хане, моля те, прати извън Агъла някой ромеец от твоите роби, да отнесе от мен писмо до него. Да го викнем за преговори.