Ханът не отговори веднага.
— Може да пратя… А може и друго — без преговори…
Той се изправи.
— Канар тикинът ни донесе не само Свещения меч. Той ни донесе и добра вест. Славяните са се разбунтували в тила на Константин. А от север пристигнаха и моите дружини. Стражите ми вече са видели сигналните им огньове. Победата е близка. И нашата, стратеге. И вашата…
Извади Свещения потир от лавицата зад гърба си и го поднесе на виночерпеца, който, преди да го напълни, отпи глътка от виното да докаже, че не е отровно.
Исперих го подаде на госта си:
— За очакваната победа, стратеге! Следващия път ще пием за извоюваната победа… От черепа на Константин…
Леон потръпна. Досега при всичките си разговори с хана оставаше с впечатление, че напреде си има цивилизован управник, с когото можеше да обсъжда дори Платон и Аристотел. И изведнаж… При споменаването на тоя зловещ скитски обичай той отново се убеди, че всичките знания и привидна мъдрост на хана са само умело прикритие на варварската му същност.
И доби още по-силна увереност в правотата си.
Но преодолял отвращението си при мисълта само, че би могъл да пие от съд с инкрустирана в него теменна кост на човек, византиецът пое ритуалната чаша и отпи от нея глътка.
— За победата! — повтори той с глух глас думите на домакина. Друго пожелание не можа да измисли.
После додаде:
— И все пак кръвопролитието може да бъде избегнато, ако пуснеш пратеник при великия доместик…
И му я върна, хванал я с две ръце.
Тервел изведнаж се досети. Тия няколко думи: „И все пак кръвопролитието може да бъде избегнато.“ Спомни си и къде ги бе чул — пещерата, при Елена. Същият глас. Не се лъжеше. Тоя глас говореше с василевса.
И дали, смутен от погледа на канар тикина, който се бе устремил върху му с целия гняв на сърцето си, или от важността на предстоящото, но ръцете на госта видимо потрепериха.
Тервел не беше съвсем сигурен. И все пак, стори му се, че дясната ръка на ромееца направи някакво неестествено движение, наведе показалеца си и сякаш изтри нокътя му о ръба на чашата.
И преди Исперих да допре устни до нея, той протегна напред ръка:
— Ювиги хане, не пий!
Ханът го изгледа с огнения си взор, учуден и разгневен. А Тервел, опитвайки да смекчи грубостта на намесата си, добави, обърнат към госта:
— У нас обичаят е такъв. За особено важна наздравица да се пие по три пъти наред. Отпий още две глътки, стратеге!
Ясно видя как ромеецът пребледня. Неволно се отдръпна от потира. Ала веднага след това, овладял се, посегна към него:
— Щом обичаят е такъв!
Ала гласът му издаваше явно обзелото го отчаяние. Тъй осъденият приема смъртната си присъда. Пожертвувал се бе. И тъй, и инак — все щеше да се мре. Поне да умреше с полза, ведно с омразния враг…
Тогава напреде им изскочи старият таркан Баян. Възмутен, зачервен от гняв.
— Канар тикине! — задъха се той. — Как можеш да обиждаш така с мнителността си един верен приятел! Един ценен съюзник!
Той грабна чашата от ръцете на стратега:
— Ние имаме нужда и от приятели. Защо навред търсиш все врагове? Ето на, аз вярвам на ромеите!
И изпи виното, преди Леон или някой друг да му попречи.
После бавно, тържествено се запъти към мястото си. Седна, продължи угощението — обиден, мрачен, мълчалив. До края на вечерята не промълви ни дума.
Засрамен, смутен от станалото, навел и той надолу смръщен поглед, недоволен от себе си, Тервел не се допря повече до яденето и пиенето.
Навъсен. И недоумяващ…
Всъщност какво бе станало? Имаха ли основания подозренията му? Ако наистина това беше опит за отровителство, защо на таркана не му стана нищо? Ето го, яде и пие…
А не се съмняваше вече. Паметта не го мамеше. Макар и чут в треската, не бе забравил тоя особен глас. Тоя глас, който обещаваше на императора подвиг и на който императорът пък беше обещал от името на патриарха да го причисли към светците.
За дребно дело патриархът не върши това.
И когато вдигнеше случайно поглед, та срещнеше очите на баща си, прочиташе в тях неприкрит укор. А в погледите на другите — едва сдържана насмешка.
Наистина, зле се бе изложил тая вечер…
Така, в съвсем потиснато настроение завърши пиршеството, макар че всички трябваше да бъдат радостни заради неговото завръщане и заради донасянето на Свещения меч, залога за победата.
Боилите, един след друг, се отправяха към тортите си. Едни от последните си отидоха таркан Баян и стратег Леон, съвсем здрави, бодри, въпреки обидата си.
А Тервел дълго още се въртя в мечата кожа на леглото си, измъчван от един въпрос: Нямаше грешка! Видял го бе. При все че бе смутен, стратегът бе успял да пусне във виното нещо, което бе крепял дотогава под нокътя на показалеца си. Тогава какво е било то, ако не отрова…