Съкровището
Теофил не успя да отплава с кораба, на който бе възложено да залови Тервел. Изпратиха друга пентаконтархия. Едва на следния ден, когато трябваше да се завърне, се разбра, че галерата беше изчезнала. И тъй като никой не бе оцелял, така тайната около гибелта й остана неразбулена.
Ако беше спокойно време, стратегът щеше да отправи друг дромон да разследва случая. Но сега нито на него, нито на помощниците — му им беше до разследвания. Сега, когато трябваше да се готвят за отбрана срещу неочаквания бунт на доскоро покорните славини.
Ето, те вече бяха обградили крепостта отвред от сушата. Наистина още не дръзваха да я приближават през деня, изглежда, чакаха подкрепления, но вечер се виждаха ясно лагерните им огньове по околните възвишения, вкопчили града в зловеща огнена примка.
Съгледвачите донасяха, че се готвят трескаво за нападението. Види се, бързаха да се справят с него, да го оплячкосат, преди да е свършила битката между дебнещите се край Истъра български и ромейски войски, докато императорът беше зает с главния си враг.
А сегашните славини не бяха предишните прости, недодялани диваци, които нападаха почти голи, само с меч или копие. Вече се бяха научили да воюват. И научили ги бяха не други, а самите византийци, които ги наемаха срещу заплата в армията си. Бяха доказали многократно бойното си умение и с безчислените си пристъпи срещу Салоники, който успя да оцелее само благодарение покровителството на свети Димитрия и дипломатическата ловкост на градските си първенци.
И тоя път славините нямаше да атакуват с голи ръце, а трескаво майсторяха обсадни машини, не по-лоши, а понякога дори по-добри от ромейските. Защото при ромеите недобросъвестни военачалници и алчни търгаши често доставяха негоден материал за строителството, а славините не разчитаха на никакви доставчици, ами сами си сечаха туй дърво, което най ще подхожда.
Теофил, да си признае, много-много не се тревожеше от суетнята в Одесос. Нали нямаше нищо за губене? Ако нахлуеха варварите, можеха да му вземат само меча и ризницата, които впрочем не бяха негови, а на императора. Е, вярно, щяха да го пленят. Но щяха да го освободят най-много след три години. Всички във Византия знаеха тоя техен закон, макар че сановниците на василевса правеха всичко възможно да не го научат. А след тия три години — който иска, да се прибира в Константинопол; който не — да остава сред тях като свой.
И мнозина бяха оставали.
Та и сега, в обсадата, току се чуеше, че еди кой си роб, че еди кой си чирак преминал към славините.
Защо да не останеше и Теофил? И от земеделие отбираше, и от каменарство. Все щеше да се намери и за него работа сред тях.
Сега имаше по-важна грижа, най-важната. Където и да останеше, при своите или при чуждите, златото нямаше да бъде излишно. Със злато се постига всичко: и власт, и сила. И свобода. Откак видя оня българин със сплеснатото чело, който изплува с меча от подводната пещера, сън не го хвана. Все за това мислеше, все за това бълнуваше. Каква ли съкровищница се криеше там, из тия зловещи подмоли? Безполезно пълнена, никому неизвестна.
Случайно бе дочул в една кръчма, кога се заговори за Акра Кастелум, че там някога, отдавна-отдавна, някакъв елински цар скрил награбените си богатства.
Затова по всяко време, когато успееше да се откопчи от службата, бягаше на пристана да търси, да уговаря — и то така, че никой да не се досети за намерението му — някой, който би му отстъпил за един ден лодката си.
А когато се увери, че с добро надали щеше да успее, една вечер претърка с пила веригата на една лодка и скочи в нея. Съзнаваше отлично, че това, което предприемаше, беше изпълнено с опасности. Първо — той самият не беше моряк и не познаваше морето, по което щеше да пътува. Второ — стражите от наблюдателниците не спяха, защото не забравяха, че славините понякога нападат и по вода с еднодръвките си. И трето — даже ако успееше да се измъкне от техните погледи, по пътя можеха да го срещнат същите тия еднодръвки и да го заробят, преди да се е добрал до имането си. А накрай — дори да се добереше до него, хич не му идваше на ум как щеше да го отнесе със себе си. И къде щеше да го отнесе.
И все пак, въпреки всички тия неизвестни, Теофил не можеше да остане бездеен. Златото го привличаше непреодолимо към себе си като магнит.
Тоя път пак, както му се случваше напоследък, бе оправдал името си, любимец на бога. В тъмната нощ никой не го забеляза кога се измъкна от пристанището. При това морето беше утихнало съвсем, та дори един такъв неук моряк като него можеше да скита безнаказано по него.