— Два коня! И спускай моста!
На недоумяващия му поглед той веднага намери отговор:
— По заповед на хана двама с ромееца ще прибегнем до лагера им. На разузнаване.
Всъщност не беше длъжен да дава обяснение на някакъв багаин. Тази нощ началник на главната порта беше тъкмо той, таркан Баян. Каквото той наредеше, това щеше да стане.
И тежкият мост бавно, със звънтящо проскърцване на веригите си, легна върху пълния с вода ров.
Двамата конника изтопуркаха бързо по него, пуснали животните си в лек, сдържан галоп нататък, където блещукаха като далечни пътеводни звезди византийските огньове.
И колкото по се отдалечаваха, толкова повече отпускаха поводите, натисваха шпорите.
По-бързо! По-бързо!
Докато българите не са се досетили, докато Исперих не е пратил подире им потеря, която да ги залози, която да ги върне назад, за да натисне вратовете им върху дръвника на палача.
Болезнена мъка стягаше сърцето на таркана, като вкопчени нокти на орел.
Той, старият воин, служил вярно и на Кубрат, и на Батбаян, та и на Испериха, преди да го бе обзела тая войнствена стихия, който преди всичко беше служил на народа си, сега, заради тоя твърдоглавец беше принуден да бяга като нощен тат, да бяга при враговете му. И то защо — за да го спасява от тия същите врагове после. А дали щеше да може, щяха ли да се вслушат тогава в думите му?
А нещо не беше в ред. От известно време усещаше леко замайване, гадене в стомаха. Остри болки стрелваха главата му. Навремени му притъмняваше, сякаш някой размахваше пред очите му черен плащ.
— Чакай! — извика той на бързащия пред него ромеец. — Не ми е добре!
Вместо да спре при тия думи, стратегът се стрелна напред като шибнат от невидим бич. Чак тогава грозното подозрение прониза съзнание на боила. Отровата! Дали това не беше отровата? Иначе защо отмаляваше тъй бързо, тъй бързо губеше сили? Защо светът, черен и заплашителен, се завъртваше тъй стремглаво около него? Като че ли всеки миг щеше да се строполи безчувствен на земята.
— Стратеге! — изхриптя с пресъхнали устни той. — Спри!
А оня, сякаш не чул, се носеше лудо напред, очаквал отдавна тоя миг и отдавна подготвен за него.
— Куче! — повече го изстена, отколкото да го извика Баян. — Спри, ти казвам!
И пришпори коня. С последни сили. Полетя като вихър подире му, почти изгубил съзнание, удържал се върху седлото повече със силата на волята си и с вроденото умение на родения ездач, отколкото с непокорните вече мускули.
Войниците му, както би трябвало да бъде, бяха дали тъкмо на боила си по-добрия кон. И тоя кон показа качествата си. Взе да настига беглеца.
Отсреща византийските клади нарастваха. Вече се виждаха и стражите, които скачаха да ги пресрещнат. Още малко оставаше на стратега до спасението. Още двеста-триста крачки…
И тогава, с последно усилие, в последен порив, заучен в хилядите битки, почти несъзнателно, тарка-нът посегна към окаченото към седлото ласо, вдигна го, развъртя го и го хвърли.
Последното хвърляне…
Наистина, чудо беше как това ласо, запратено почти слепешката, от умиращия воин, успя да стигне беглеца. И да го свали от седлото, когато преследвачът му обърна коня си назад, повлякъл подире си търкалящия се по разкаляната пръст доскорошен приятел, а сега — ненавистен пленник.
Конят, сякаш почувствувал и той важността на случая, препускаше лудо обратно, догонван от втурналите се подире им ромейски катафракти.
Не можаха да ги настигнат. Конят с отпуснатия върху седлото полумъртъв ездач и влачения с ремъка човек изтопурка по моста, който веднага се вдигна зад него пред копитата на враговете. И те, неуспели, обърнаха мигом надире, обсипвани от стрелите на крепостните бранители.
Чак вътре, зад затръшнатата порта, изпълнил докрай дълга си, таркан Баян се срина на земята. Спуснаха се багаини и прости ратници да го вдигнат. Други се метнаха върху довлечения, още зашеметен от преживяното ромеец. Ала преди те да го овържат, както трябва, той незабелязано изпълни това, което отдавна бе решил.
Поддържан от ръцете на войскарите, Баян го стрелна с поглед, пълен с погнуса.
— Свиня ромейска! — изхриптя той. — Значи… Вярно било… Хана… Хана си искал да отровиш…
Несмеещ да вдигне поглед, да срещне очите му, стратегът промълви:
— Трябваше да го сторя, таркане… Да защитя вярата си… И народа си…
— Гадостта… В името и на каквото да се върши… Си остава винаги… Гадост…
Едва сдържал вълнението, угризенията си, Леон почти заплака:
— Прости ми, таркане! Но защо… Защо трябваше… Ти сам да грабнеш чашата…
Вече нямаше кой да му прощава. Старият боил беше мъртъв, вперил в убиеца си изцъклени, все още изпълнени с презрение, очи.