Нямаше друг изход. Само това — решителен, съкрушителен удар. В сърцето на врага. За да спаси империята, да спаси цивилизацията. И христовата вяра. И църквата, и историята щяха да му зачетат това велико дело.
Вече се готвеше да благослови стратега, като му обещае подкрепата и застъпничеството си пред патриарха за опрощение на греха му, когато на прага застана логотетът на дрома — този, комуто е подчинена цялата връзка на императора със света: посланичества, съобщения и разузнаване. Той се изправи почтително с наведена глава, но лекото по-трепване на ръката му, която стискаше пергаментовия свитък, издаваше, че не за маловажна работа се е одързостил да смути разговора на владетеля.
Константин вдигна недоволен поглед.
— Какво има, логотете?
Сановникът пристъпи напред и му връчи пергамента с поклон.
— Няма да го чета! — махна с ръка василевсът. — Кажи ми ти какво пише в него!
И логотетът предаде набързо съдържанието му:
— От оня хун, какво беше туй варварско име? — погледна, та го прочете отново. — Таркан Баян. Пише, че Исперих е решил да воюва. Но за да поведе народа, му е нужен някакъв Свещен меч, скрит в пещерите на Акра Кастелум. Затова щял да изпрати там сина си, престолонаследника, да го вземе. Ако ние сме успеели да го пленим, така, с него като заложник, сме щели да отклоним скитите от войната. Умен е тарканът, знае, че ордата му няма да устои срещу твоята мощ, затова опитва някак да отбие справедливия ти гняв от главите на нечестивите си съплеменници…
Константин посегна рязко, дръпна писмото и почна да го чете, спирайки се и препрочитайки това, което му се виждаше по-важно.
После вдигна глава.
— Стратеге — обърна се той към него. — За сега се налага да поотложим твоята работа!
Но като забеляза как помръкнаха очите му, добави:
— Отлагане не значи отхвърляне. То само намеква за изчакване по-сгоден час. А дотогава ще останеш край мен, в свитата ми!
И се обърна към логотета:
— Два дромона към Акра Кастелум! Веднага! С единствена задача — да заловят тогова Тервеля! На всяка цена!
Завъртя се, та се изкачи отново на терасата, загледа се в искрящата синева на залива, по който прииждаха от безкрая дълги прави вълни. Те се блъскаха с бели взривове о вълнолома, зад който стояха закотвени, но с неприбрани весла, както е редно на война, десетина кораба, малкият авангард на идващата подире им многобройна флотилия.
Гръцкият огън
Исперих окачи върху гърдите на Тервел, над плетената ризница, изготвена от най-добрите му оръжейници, малкия амулет, изобразяващ сребърен кръст вместен в златна окръжност.
— Варди се, сине! — рече му той. — Сега очите на цял народ са обърнати към теб с очакване да му донесеш меча на славата. Да му донесеш с него вярата в победата. Но това съвсем не означава, че трябва да бъдеш непредпазлив към себе си. Знай, не забравяй, че за тоя народ ти си по-нужен и от меча. Наистина, имаш братя. Родът Дуло няма да се свърши без теб. Раждал е и ще ражда ханове. Но ти си по-добър от братята си.
— Не говори така, ювиги хане — възрази скромно Тервел, — Токту върти по-чевръсто меча, Асен мери по-точно с лъка не само от мен, а и от най-добрите ти стрелци.
— Вярно е. Но нямат чувство за дълг. Живеят ден за ден. Кога е за бой — бият се като истински българи, но кога няма бой — удрят го на безделие. А ханът — това е само дълг. Той няма право на обич, на доверие, на благодарност, на омраза — всичко онова, що дава наслада и самоудовлетворение на обикновения ратник. Ханът е и жесток, когато сърцето му се къса; и лукав, когато се черви от срам. И всичко това — в името на народа, който Тангра е поставил да води; в името на голямата цел, която Тангра е възложил върху плещите му. Безчувствен, над любовта и омразата…
— А ромеите? Не ги ли мразиш и ти, както аз? Щом като ще воюваме…
И ханът отговори тъй както Тервел никога не би очаквал:
— Защо да ги мразя? Та те са по-начетени, по-богати, къде по-напреднали от нас. Осигурили са си по-добър, по-спокоен, по-сносен живот. С труд, с умение, в мир. А ние? Видял ли си българин да работи? Това вършат робите и жените. Ние само воюваме или се готвим за война. Винаги върху седлото. А от седлото може да се плячкосва, може да се заграбва земя, но не може да се запази тая земя, не може да бъде накарана да те храни. Оплячкосаш я, опустошиш я и връхлетиш срещу друга. Ние, българите, имаме нужда от такава земя, върху която да заседнем, да пуснем корени. За да пребъде народът ни. Че какво е той сега? Да се не мамим сами! Племе без родина — отбрулен лист, който ветровете отвяват накъдето им скимне. Кубрат, дядо ти, казваше същото „Стига плячка! Да заработим, да строим. За да устоим, да не изчезнем, както изчезнаха всички, що не успяха да се застоят.“ Ей затова трябва да бия ромеите, безстрастно и трезво, защото тая земя ми трябва. За нова родина…