Атила кимна в знак на съгласие.
— Именно.
Тургрид го погледна объркан.
— Значи затова отиваме на война? За да се сдобием със…
— … съвършенство — довърши Атила. — Точно така.
— Във войната няма нищо съвършено.
Ироничната усмивка на Атила изведнъж изчезна.
— Нима наистина вярваш, че бих си направил труда да отида дори до съседната стая, а какво остава да тръгна на поход към Европа, само за да спечеля поредната съпруга? Имам достатъчно основателни причини да разсипя Рим, без да ми се налага да прибягвам към такова слабо извинение. Рим е заплаха не само за хуните, но и за целия свят. Най-великият римлянин — Юлий Цезар, когото сънародниците му са обожествили — обожествили! — е избил милион невинни хора в Галия. Погубил е толкова хора и въпреки това всеки римски император след него е вземал името му като титла.
Тургрид се намръщи.
— Може и така да е, но…
— Не съм свършил. Живял съм с римляните и добре ги познавам. Приятелските им жестове са неискрени, съюзите им обслужват само собствените им интереси. Когато са силни, покоряват. Когато са слаби, заблуждават и се свиват, надявайки се врагът да не забележи, че го правят, докато отново не възвърнат силата си. Външните хора за обществото им — варварите, както ни наричат — никога не са били достатъчно силни или обединени, за да се възползват във времена, когато Рим е бил слаб. До този момент!
Тургрид беше вперил поглед в него.
— И заради това… това неопределено твърдение за злото на Рим ще нападнеш Флавий Еций? Най-малкото, той озапти своеволията на Рим. Той е единственият, който притежава разум в двора на Валентиниан…
— Може и така да е. Много мислих за това, но аз нападам не Флавий, а Рим. От него зависи дали ще реши да воюва срещу нас.
— Флавий е един от нас. Той е хун.
— Ако е хун, нека се присъедини към нас. Ще го посрещна и щедро ще го възнаградя. Но в сърцето си знам, че няма да го направи. Роденият римлянин си остава римлянин завинаги. Самите римляни казват: Naturam expetias furca, tamen usque recurret. — Можеш да изхвърлиш природата с вила за сено, но тя винаги се връща.
— Сигурен ли си?
— Приятелството никога не бива да се изправя на пътя на съдбата. Това е възможност за власт, за царство на хуните, което ще просъществува вечно. Не трябва да се пропилява.
— Велики кралю — каза Тургрид със сковано в сурова маска лице, — това са въпроси за софистите и схоластиците. Нямаш основателна причина да обявиш война на Европа. Съюзниците виждат само твоите триста жени. Няма да те последват…
Атила се изсмя.
— Съюзниците нямало да ме последват? От десетилетия остготите и алеманите се трупат по границите на Рим, гладуват, негодуват, плодят се. Гневът и амбициите им ги изгарят. Вече нищо не може да възпре съюзниците ни, Тургрид. Дори и нашите земи са застрашени. Не те трябва да ме последват. Аз ще последвам тях! Моята конница ще бъде само таранът, който ще разбие портите. Веднъж пробием ли римската защита, трябва само да пуснем ордите и да се отдръпнем от пътя им.
В този момент в стаята тичешком влезе един страж, а след него, куцукайки, се появи местен селянин. Орест се вгледа внимателно в него, впил ледените си германски очи в лицето на стареца.
— Велики кралю — извика стражът. — Това е чудо! Погледни какво е открил този гот в нивата си!
И от мръсната дрипа, която разгърна, се показа старинен меч, покрит с пръст, при вида на който всички онемяха.
С тих, но ясен глас Тургрид изрече думите на древната легенда, която се предаваше от поколение на поколение:
… Ще бъде намерен някой ден древният меч — мечът, измайсторен и изкован от бащата на династията… Ще го открие единствено кър Берик, Великият предводител, за когото е отредена най-славната участ… Стане ли негов Мечът на династията, ще се въздигне до боговете и сам богоподобен ще стане…
Атила хвърли бърз поглед към Орест. Лицето на алемана беше каменно, но той кимна едва забележимо. Тогава кралят взе меча в ръцете си и впи в него жадни очи.
— И сам богоподобен ще стане — повтори благоговейно той и внимателно обърна реликвата в ръцете си. — Погледни — това е моето основание.
За миг Тургрид затвори недоволно очи, но Атила беше така омагьосан от видението, което бе изплувало в ума му, че не го забеляза.
— Време е, Тургрид — рече Атила и очите му заблестяха. — Събирай ордата.