Седма глава
Пътят кът Каталаунските поля, 451 г.
I
Тътенът на хунските барабани се извисяваше над всичко.
Туптящи, всеобземащи, те биеха от изгрев до залез, определяйки ритъма, в който се движеха маршируващите крака. Мъжете не можеха да си починат от барабаните дори и нощем, защото часовете, прекарани в слушане на неуморните им удари, се бяха просмукали дълбоко в мозъка им и кънтежът отекваше в ушите им дълго след като бяха спрели марша си. Колкото по-тиха беше нощта, толкова по-безпощадно пулсираше тътенът в главите им, разстройваше съня им, будеше ги призори и накрая, като облекчение, отново се сливаше с действителното биене на барабаните от биволска кожа, когато отново тръгваха с равномерни стъпки. Защото краката им не бяха обути във високите ботуши от еленова кожа, които носеха ездачите, нито с коравите подковани сандали на хилядите хора, отбили службата си в помощните римски легиони. Разбира се, нозете им бяха защитени с обувки, но нищо повече. Не тези оскъдни пластове животинска кожа и желязо караха ходилата им да се вдигат от земята за всяка следваща крачка и да изминават миля след миля.
Правеха го барабаните.
И други звуци се чуваха сред тези бавни, непоколебими удари. Бързият тропот на конските копита трещеше като гръмотевична буря, когато воините от конницата препускаха през степта. След тях се завихряше облак прах, издигаше се чак до небето, вятърът го повличаше и след него оставаше жълтеникава рехава диря — стълба, по която самите богове можеха да се спуснат, за да видят мощната стихия, която вилнееше долу на земята. Металът звънтеше, когато ръбовете на бронзовите щитове на готите, преметнати на здравите им мускулести плещи, почукваха о железните краища на копията, прихванати хлабаво с каиши през гърбовете им. Масивните колела на фургоните скърцаха в коловозите, издълбани дълбоко от сто хиляди каруци, минали оттам преди тях.
Войниците бяха привикнали към тези звуци — врявата и суетнята на армия, потеглила на поход — и никой от тях не можеше да забележи цялото потресаващо величие на тази огромна сила, защото никой не виждаше отвъд непосредствено заобикалящите го в неговата арвана или зууна — отряди от десет или от сто мъже, които бяха около него. Ето там се вижда профилът на глава с железен шлем, изпод който се развяват руси коси, наднича правилен готски нос, очертава се огромно тяло на човек, чиито предци са живели далеч на север, където бледото слънце води обречена борба със замръзналата луна и където властват други богове. По-нататък, някъде напред, се виждат черните бради, островърхите шлемове и подобните на рибешки люспи брони на крилото от хиляда смугли персийски конници, които сковано яздят своите плашливи тънкокраки жребци. И навсякъде, във всяка част от войската, начело на всяка бригада и дивизия, облечените в кожи от глава до пети хуни с техните дребни лица с високи скули и рехави бради бяха най-голямата част от конницата. Очите им бяха притворени почти докрай, за да се предпазят от задушаващия прах, а плътно прилепналите шлемове покриваха челата им. Поклащаха се в ритъм с биенето на барабаните и тропота на копитата на дребните си коне с несъразмерни глави и се полюшваха заедно с животните, като че кон и ездач бяха едно същество с обща кръв, пулс и воля за живот, за битка и смърт.
Както наблюдаваше войските си, Атила изведнъж се сепна от някакъв вик и обърна коня си. Пред него стоеше един от по-малките му синове — яко дванайсетгодишно момче с импровизирано бойно снаряжение, стъкмено от отделни парчета броня и оръжия, които намираше в лагерите или задигаше от оръжейната работилница зад гърба на ковачите. Зад него се бе струпала цяла тълпа други момчета, четирийсет-петдесет на брой, на възраст от осем до дванайсет години, всички синове на Атила и на други хунски вождове. Главите им бяха обръснати, носеха наметала с лисичи глави и брони като тази на младия им пълководец. Повечето бяха въоръжени със секири и ками, някои късметлии имаха учебни лъкове и стрели, а още толкова носеха само по една дървена тояга. Стояха срещу Атила и водача си в стегнат боен строй.
Атила ги погледна строго.
— Какво става? Ти ли измисли това, сине?
— Това езууната на Вълчетата, татко — отвърна момчето. — На твоите заповеди.
Атила си позволи да се усмихне.
— На моите заповеди? И какви заповеди, мислите, ще трябва да изпълнявате?
Момчето сбърчи лице, търсейки думите.