— Да убиваме римляни, господарю! — каза то след кратко колебание.
— Да убивате римляни, значи! — възкликна Атила — Смели вълчета! Още сте много малки обаче. Как стигнахте дотук?
Момчето посочи няколко коня, които се шляеха зад тях.
— Яздихме.
— Яздили сте? Няма достатъчно коне за всички ви.
Момчето гордо изпъчи гърди.
— Яздихме по двама на кон. А и по трима. Ще се справим, татко. Цял живот се готвим за тази война.
— Цял живот, значи? Ще трябва да се подготвите още малко. Веднага се връщайте у дома.
Лицето на момчето почервеня от негодувание.
— Но, татко! Стигнахме чак дотук! Освен това до града има пет дни път — нима ще ни отпратиш да се прибираме сами? Синовете на вожда Атила и на неговите приближени — сами в степта? Да се бием с вълци и разбойници?
Момчето беше впило умолителен поглед в Атила.
Вождът го гледаше сурово.
— Крили сте се между фургоните пет дни, преди да дойдете при мен, а сега ви е много далече, за да се върнете сами. Щом искате, можете да яздите с войската. Но няма да влизате в бой.
Момчетата заподскачаха, завикаха и развалиха строя си. Радостно се спуснаха към конете и се метнаха на гърбовете им, като по-малките яздеха отпред, а по-големите сядаха зад тях. Атила ги проследи с поглед как се спускат по хълма към движещата се армия, а после с възхищение поклати глава.
— Хитри дивачета! — промърмори той и продължи да наблюдава огромната армия, която минаваше пред погледа му. Той усещаше тропота на тежките коли и на галопиращите коне с тялото си така, както и с ушите си, и колкото по-далече бяха войските от него, толкова по-силно усещаше грандиозността на гледката, а далечните и слаби звуци се увиваха около по-близките и по-груби, както. Бръшлянът се увива около ствола на дъба. Писъкът на готските гайди и стонът на хунските ритмични напеви допълваха и подемаха дълбокия тътен на барабаните, подлагайки сетивата му на още по-силно изтезание.
Наблизо нямаше никого, а около коня на Атила неспокойно обикаляше едър сив вълк, разкъсван между инстинктивното желание да вие и лае срещу цялата шумотевица и страха от господаря си, който със задоволство наблюдаваше армията — своето творение, своята рожба. Тя беше най-голямото постижение в живота му, представляващ низ от успехи. Това бе най-смъртоносната армия, пред която враговете му се бяха изправели някога. Най-многобройната въоръжена сила в историята на света.
Това беше ордата на Атила. И тя се движеше на запад.
Отпаднал и разтърсван от пристъпи на гадене, Еций се насилваше да не мисли за непрестанното клатушкане на палубата под краката си. Трябваше да се съсредоточи, да мисли за главната задача, която вече седмици наред изпълваше съзнанието му: коалицията. Трябваше да се образува съюз, да се възстановят връзките с племената, които признаваха върховенството на Рим. Съобщенията на пътуващите търговци и дипломати от двора на Източната империя донасяха все по-тревожни вести за голямото събиране на племената в Изтока. Но като гледаше сивите бушуващи вълни пред него, беше принуден да мисли единствено как да оцелее в това пътуване и отново да стъпи на суша колкото е възможно по-скоро.
Прикова поглед върху брега, към който се приближаваше малкият му флот. Чайките, тези крадливи хитри птици, които следваха кораба през целия му път от Галия до тук, сега кръжаха над пенливия прибой и ту се спускаха към палубата и отмъкваха някой лъскав гвоздей, ту се стрелваха на педя разстояние от повърхността на водата и се надигаха плавно с всяка извивка на вълните. Отвъд бреговата ивица белите скали на Британия се извисяваха като крепостни стени. Робите гребяха под ритъма на тъпите удари на един дървен чук по парче дърво, а когато корпусът на кораба най-сетне заора дъното, капитанът заповяда да приберат греблата.
Преди екипажът да успее да спусне мостика, Еций даде знак на хората си и заедно с дузината галски стражи, които го придружаваха, скочи през борда във водата, която стигна до хълбоците му. Когато другите два кораба от флотилията се доближиха от двете страни на главния кораб, той видя как воините, които бяха на борда им, също скачат и нагазват във водата. Усмихна се с мрачно задоволство. Макар да ненавиждаше водата с всяка фибра от тялото си, неговите хора никога нямаше да го разберат. Разцепвайки леденостудената пяна на вълните, той се отправи към брега. Крачеше спокойно, без да обръща внимание нито на неравното дъно, нито на вълните, които се разбиваха в гърба му. Безмълвно изтърпя неприятното усещане на водата, която се просмука в цялото му тяло от раменете до петите. Демонстрираше истинска римска решителност, безстрашие и презрение към стихиите — всичко, което бе жизненоважно за един генерал, за да запази доверието на войниците си.