Въпреки това обаче ненавиждаше морето.
На брега стоеше малък отряд почетна стража от високопоставени брити, предвождани от висок и слаб офицер с рижи коси и наметало на шарени ивици, поръбено с мека козина. Когато Еций и хората му излязоха от прибоя като легионите на самия Нептун, мъжът мина напред и набразденото му от дълбоки бръчки лице се разтегна в широка усмивка. За миг Еций остана неподвижен на пясъка, за да се оттече водата от него и да изчака хората си, но щом видя вождът да се приближава, и на неговото лице се появи широка усмивка и той пристъпи напред, за да приеме прегръдката му. Вождът не трепна от студенината на мокрото вълнено наметало на Еций. Бритите като че никога не се впечатляваха от студа и влагата.
— Вортигерн! — възкликна Еций и като се освободи от мечата му прегръдка, го потупа по рамото. — Толкова години минаха, но аз те познах начаса! — Вортигерн се засмя и посочи към една голяма дъсчена постройка далеч от брега, кацнала на каменна тераса нагоре в скалите. Тясна пътека с дървени стъпала, несигурно закрепени в скалите, се извиваше от брега към къщата.
— Хайде, Флавий — каза Бритът, — това е убежището ми на брега. Груба постройка е, но уединена. Използвам я само за много специални случаи, а ти си първият римлянин, който я вижда. Ти и войниците ти трябва да се изсушите и да си отдъхнете. Предстои ни дълъг разговор.
Той потупа Еций по гърба, даде знак на един от хората си да метне на раменете на генерала едно сухо вълнено одеяло и поведе всички нагоре по стръмната пътека.
Озоваха се там съвсем скоро, задъхани от изкачването под тежестта на подгизналите дрехи и броните си. Влязоха шумно през вратата, нахвърляха оръжията си по пода и се събраха около горящия огън, накладен в грамадно огнище в ъгъла, изградено от събрани от брега камъни, Еций си проправи път сред хората си и мина отпред, като разговаряше с тях и потриваше ръце, развеселен от приятната топлина. Въздухът се изпълваше с миризмата на мокри вълнени дрехи и кози кожи, оставени да съхнат. Три закръглени слугинчета с бузи, порозовели от топлината в кухнята, се появиха от една странична врата с подноси с калаени чаши с горещо питие, от което се издигаше пара, и почнаха да ги раздават на мъжете. Вортигерн вдигна една гореща чаша за ръба, смръщи се и бързо я подаде на Еций така, че да я поеме за дръжката, и после вдигна своята чаша за поздрав към гостите.
— Това е местен специалитет — каза той усмихнат. — Горещо пиво, подсладено с мед и билки. Наричаме го медовина. Сгрява те два пъти по-бързо от оня ленив гроздов сок, който вие римляните упорито произвеждате навсякъде от Африка до Балтийско море.
Еций опита сместа, смръщи се и остави чашата на украсената с дърворезба лавица над камината.
— Страхувам се, кралю, че не мога да остана. Заповядах на капитаните на флотилията да чакат в готовност на брега. Имам само толкова време, колкото ми позволи приливът.
Вортигерн го погледна недоумяващо и даде знак на офицерите си, които стояха наблизо. Бритите и римляните, насядали около бумтящото огнище, с нежелание почнаха да вдигат мокрите си вълнени наметала и чашите с медовина и се заизнизваха през вратата навън, на ветровития чардак, който гледаше към брега.
— Защо бързате толкова? — попита Вортигерн — Четирийсет години чакам случай да ти покажа гостоприемството си, а…
— Ако е рекъл Бог, ще имаме други възможности в бъдеще — отвърна Еций.
— Онова нашествие, за което спомена в писмото, то ли те тревожи?
Еций отпи от горещата кафява течност.
— Атила е събрал много племена.
Вортигерн се засмя.
— Тогава от какво има да се страхувам аз? Атила не би посмял да стъпи на кораб. Изобщо не би могъл да се сдобие с флот. Няма сухопътни войски, които да ни заплашват тук, в Британия… освен вас, римляните!
Еций се усмихна вяло.
— Не за бритите се тревожа, франките и галите нямат достатъчно хора и са неорганизирани. Няма да устоят на нападение на хуните. Необходима ни е помощ — трябват ни хора.
— Флавий, Флавий — въздъхна Вортигерн. — Затова значи ме навестяваш — да искаш хора? От всичко, за което би ме помолил, най-малко мога да си позволя да ти дам хора. Опитните воини струват колкото теглото си в злато и дори на своите собствени вождове им ги давам много скъпернически.