Теолиф не се стремеше към геройства и мъченичество, защото това не бе самоубийствена мисия, която е поел доброволно. На най-важното защитно средство беше попаднал случайно, по време на укрепителните работи по донжона. Това бе дупката — онази дълбока тайна дупка, открита и разширена от неколцина копачи в избата. Свързана беше с един от тунелите за бягство, който водеше право към солидните стени в задната част на крепостта, откъдето се излизаше неколкостотин крачки навътре в горския гъсталак. На никого не каза за съществуването на тунела, а на онези, които го изкопаха, плати царски подкуп, за да мълчат. Знаеше, че войниците ще се бият по-добре, или поне по-ожесточено, ако мислят, че се бият за живота си и че няма как да избягат, когато борбата се разгорещи. Щеше да има достатъчно време да им каже за дупката по-късно, ако се стигне до това.
Седмици наред след пристигането на Теолиф не се случи нищо. Дните бяха изпълнени с безкрайно пренасяне на камъни и бъркане на хоросан, а нощите — със скуката и комарджийските игри на войниците, които стояха като наблюдатели по предните стражеви постове. Разузнавачите, разпратени на изток по търговските пътища, съобщаваха, че макар цялостната обстановка да е напрегната, все още няма следи, които да подсказват за приближаването на Атила. Появяваха се и се разнасяха слухове. Може би хуните са тръгнали на запад по някой от южните пътища? Може би изобщо ще избегнат Йорик и Великата гора — ще минат през Долна Панония и ще се натоварят на кораби в Средиземно море? Войниците дори си позволиха да се отпуснат за няколко дни. Как да не се засмееш с облекчение, когато най-големите ти страхове като че ли ще се окажат неоснователни, също както се събуждаш след кошмарен сън и виждаш, че лежиш в меката постеля до жена си.
Животните обаче — лъвовете и елените в обширните стели на изток — първи възвестиха пристигането на Атила.
Никога досега тюрингите не бяха виждали подобно нещо. Когато на хоризонта се вдигна първият облак прах, всеки се спусна към своята бойна позиция и остана там в напрегнато очакване, макар облакът да беше съвсем далечен — може би на дванайсет мили разстояние от тях. Но когато най-после приближи — толкова късно на следващия ден, че хората, вече уморени, се бяха улисали във войнишкото си всекидневие, — с изумление разбраха, че облакът се е вдигнал не от стъпките на бойците и копитата на хунските коне, а от грамадно стадо степни антилопи. Бяха хиляди, сред тях имаше и различни животни и птици, между които диви степни коне, заблудени овце и кози на племената, разположени толкова далеч на изток, че войниците от гарнизона дори не можеха да разпознаят знаците, жигосани по хълбоците им. От време на време дори някой лъв се промъкваше покрай огромното стадо търсещи спасение животни — и хищник, и беглец едновременно. Без да обръщат внимание на ожънатите ниви и градските стени, те преминаха като гръм по пътя покрай крепостта, устремени право към гората, оставяйки след себе си пълна тишина, в която не се долавяха обичайните звуци, издавани от животинският свят в околността. Тази тишина усили тревогата и напрежението, обхванали изведнъж доскоро безстрашните воини от отряда на Кривогледия, който лично ги бе подбирал един по един.
Тюрингите знаеха, че Бог не си позволява прищевки и че бягството на толкова много животни едновременно не е нещо обикновено. Земята се изпразваше пред погледите им, както малко дете пуска скакалците да изскочат от делвата, в която ги е събирало от пшеничните ниви. Съдейки по пестеливото красноречие на редицата сигнални кули, които се губеха на източния хоризонт, това преселение съвсем не беше случайно. Тънки морави ленти пушек се издигаха като прави колони в далечината, точно според предварителния сигнал. И тогава също така внезапно, както се бе появил, пушекът изчезна и остана празнота. След час, напрягайки взора си в посока към изток, мъжете отново видяха да се издига димен стълб, а после и сто, и хиляда други стълба дим по целия хоризонт на изток се сляха в плътна черна завеса от виещ се пушек. Теолиф стоеше на последната наблюдателна кула в редицата, построена върху плоския покрив на самия донжон. Изведнъж безгрижната му самоувереност от последните седмици изчезна. Всичко на изток гореше, а от наблюдателницата в хоризонта на нощното небе дори се виждаше бледият отблясък от лумналите градове и ниви, които се бяха изпречили по пътя на ордата. За пръв път през дългата си кариера на войник Теолиф усети как възелът на отчаянието заплита вътрешностите му.