На другия ден след пладне разбра, че ако легне на земята, може да усети тропането на безброй далечни крака като вибриране в собственото си тяло, защото земята трепереше и кънтеше с приглушен туптящ ритъм. След час застрашителното треперене усетиха дори караулите, разположени горе по стените, а двамата войници, които стояха на пост в наблюдателната кула, разтревожени доложиха, че конструкцията се клати, като че я люлее вятър, макар да не се усещаше дори най-лек повей. Тъй или иначе, повече нямаше нужда от караулите. Облакът прах в далечината вече се виждаше не само от най-високите точки на стените, но и отдолу. Първоначално хората дори се чудеха какво може да е това, защото прахта беше разпръсната на толкова голяма площ, че приличаше на буря, която се завихря от хоризонта на изток като огромна виеща се дъга.
След още час тъмната сянка на облака вече се виждаше в далечината, паднала върху зелените и кафявите цветове на земята, но сега се сгъстяваше и се срутваше вътре в себе си, като тунел, копан в пясък, защото малко след като забелязаха сянката, караулите разбраха, че голямото тъмно петно на хоризонта не е сянката на облака над него, а нещо самостоятелно, и след малко осъзнаха, че това нещо е живо и се движи стремглаво към тях с яростта на библейската напаст от крилати скакалци.
Малко по-късно завидяха на фараона за изпратената му напаст от някакви си там животинки.
Ордата нахлу в степта и преля над ниските възвишения под гората. Конниците се изсипаха с хиляди като гръмотевична буря, а зад себе си водеха цял подвижен град от талиги и колесници. Дори не следваха пътя, а нагазваха в нивите, прекосяваха криволичещи потоци, прескачаха храсталаци или направо минаваха през тях. Това бе неумолим, бушуващ прилив, който се разливаше върху сушата — свирепа вълна, която не се спираше пред нищо и пред никого. В челото на движещата се черна маса широката предна линия от коне и хора напредваше непоколебимо.
Когато стигнаха крепостта, хуните не спряха нито да преговарят с обитателите й, нито да издигнат лагер. Нито се виждаше, нито се чуваше някой да дава заповеди и дори не можеше да се разбере кой е офицер и кой прост воин — пълководци и командири бяха облечени почти еднакво и яздеха по един и същи начин. Армията се разцепи и заобиколи защитата на гарнизона и от двете й страни. Хуните вкараха петстотин талиги в канавките, за да послужат като мостове за прекосяването им, и пратиха пет хиляди мъже да изкопаят канали, през които да изтече водата от рововете преди залез. Над заострените колове поставиха дъски, след което просто събориха и стъпкаха защитните огради на тюрингите, а бранителите на крепостта побягнаха ужасени, без дори помислят да стрелят. Майсторски, с непоклатима дисциплина огромната войска се събра в кръг около крепостните стени, като колония от мравки, която обгражда трупа на мъртъв гризач.
Нападението срещу крепостта започна незабавно. Дори не предложиха на защитниците да се предадат. Обсаждащите не се строиха в бойни линии, не издигнаха лагер и дори не загубиха време да си слагат броните. Атаката започна без никакъв опит за обсада веднага щом двете разделени части на нашествениците сключиха клещите и затвориха кръга около крепостта. Към назъбените стени полетяха хиляди огнени стрели и потъмняващото вечерно небе изведнъж светна като летен ден. Теолиф предвиди този ход и затова бе наредил да махнат покривите от суха слама и тръстика навсякъде в града. Но пороят от горящи стрели изненада войниците му и причини страхотна паника. Вътре в града хора и животни побягнаха далеч от крепостните стени и хукнаха по улиците със запалени коси, дрехи, козина. Възползвайки се от изоставените отбранителни позиции, хуните започнаха да мятат куки по зъберите и преди останалите на поста си бранители да успеят да ги хвърлят обратно долу или да отрежат въжетата и да запазят куките за себе си, нагоре полетяха още куки. Съвсем скоро стените почерняха от мъже, които пъргаво се изкачваха по тънките въжета. След малко въздухът зазвънтя от ударите на мечове, цвиленето на коне и виковете на разярени и умиращи хора.
Теолиф стоеше на един от стражевите постове на стената и наблюдаваше нападението ужасен. Да забави напредването на хуните с два месеца ли? Не можа да ги забави дори с два часа! Той веднага заповяда последното отстъпление към непробиваемите каменни стени на солидния донжон — заповед, която се бе надявал да даде едва след седмици. Самият Теолиф и стотина войници от онези, които бяха достатъчно близо до него, за да чуят заповедта му, спряха стрелбата и слязоха тичешком от стените, като вземаха по две-три стъпала наведнъж. Прекосиха централния площад на гарнизона, изкачиха се по стълбата към входа на донжона в гладката стена на двайсет крачки над земята, издърпаха стълбата след себе си и здраво залостиха яката желязна врата.