Няколко мига по-късно на светлината на факлите, които държаха защитниците, през отворените порти нахлуха опръскани с кръв хуни и връхлетяха на задъханите си коне в единствената улица, а оставащите тюрингски войски и войниците от гарнизона се разбягаха ужасени. Само един мъж подкара коня си през портата бавно; само един мъж не шибаше животното в безумен бяс. Атила яздеше спокойно през подгизналата от кръв кал, а конят съобразително избягваше телата, проснати в мръсотията в краката му. Спря за миг, за да разгледа кървавите пръски върху една сивкава стена, и после продължи бавния си ход. Някаква грубо ушита сламена кукла с парцалени дрехи лежеше изоставена в краката му сред руините на вече обрана къща, а ескадрон хунски коне тържествуващо препуснаха през нея и я стъпкаха в калта.
На разсъмване се виеха кълба черен пушек, който скриваше града и се носеше като диплите на плащаница ниско над околните нивя. Тук-там зад съборените стени пламъци пронизваха гъстия дим. Крепостта, която трябваше да удържи ордата цял един сезон, падна за една нощ. Когато Теолиф заедно с оцелелите си воини излезе от тунела сто крачки навътре в гората, веднага го повалиха хунски конници, които търсеха фураж за животните си из шубраците в периферията на гората. Преди смъртта да замъгли очите му, последното, което видя, беше как се срутва внушителната западна стена — стената, която той мислеше, че никога няма да поддаде при нападение, защото зад нея се намираха страховитите лесове.
Хуните дори не благоволиха да се настанят в крепостта. Целта им бе чисто и просто да я сринат до основи.
Отново всичко утихна. Убийствата бяха извършени бързо, а плячкосването — светкавично. Подобно на много други градове по пътя на ордата през германските равнини, и този бе превърнат в купчина развалини, къщите — в обгорели скелета, а улиците — в пустош. Чуваха се само стоновете на малцина загубили ума си оцелели, които се лутаха напред-назад със страшните си рани като духовете на мъртвите си съграждани, потулваха се из сенките и се криеха от всеки шум от приближаващи стъпки. Ордата се оттече от двете страни на разрушения град, сля се отново в едно цяло като поток, раздвоен от скала, и продължи по пътя си на запад. Беше плиснала над препятствието, беше го заобиколила и отмила от пътя си.
После Великата гора погълна ордата до последния човек, кон и талига.
Горите на римската територия в Източна Галия са гъсти и влажни — листнатите предшественици на безкрайните непроходими германски гори, които започват от отсрещния бряг на Рейн и се простират Бог знае докъде. Наистина, единствено Бог знае докъде, защото, доколкото е известно на хората, никой човек не е успявал да премине през онези страшни дебри от край до край, а после да се върне и да опише преживяното. Мнозина са успявали след дни или седмици да намерят обратния път за връщане към цивилизацията — там, откъдето са тръгнали, — но се връщат или обезумели от страх и самота, полудели от ухапванията на диви горски животни, или натровени от непознати растения и гъби, с които са се хранили, за да не умрат от глад. Такива са германските гори.
Ала все някога дори горите на Източна Галия свършват и се скриват под величествените върхове на Алпите — препятствие, още по-страшно за пътниците и за преминаващите войски. В тази планинска пустош някога воювали и ловували племена, а по време на пролетното топене на снеговете по високите планински проходи все още може да попаднеш на сбръчканите останки на някой техен член, замръзнал на лобното си място, където е бил убит или погребан преди цяло хилядолетие. По време на едно свое предишно пътуване през планината Еций откри бивна на слон, останала от нашествието на картагенците на Анибал преди пет столетия, а разузнавачи, които търсеха нови пътища, веднъж му донесоха вкаменелости на миди, които бяха открили вгнездени в склоновете на тези величави върхове. Странна и призрачна беше тази земя със зашеметяващи висини и със слоновете и мекотелите, които в миналото бродели из нея. По тези места не живееха почти никакви хора, освен няколко диви племена на козари, които се движеха по снега с дървени дъски, прикрепени към ходилата им.