Този път обаче целта на рискованото навлизане в Алпите не беше да изследват суровите планини; не беше дори и просто да минат през тях. Вече няколко седмици Еций и ескортът му от конни стражи си проправяха път през проходите, които дори сега, посред пролет, бяха затрупани със сняг и им позволяваха да изминават нищожните миля-две на ден. Вече години, може би десетилетия малкото римски пътища, прокарани през тези места, не се поддържаха, а в пътните станции не се осигуряваха нито коне за смяна, нито храна. Еций прецени, че скоро и самите маршрути ще обраснат с трева и ще се забравят, а опасните проходи, които римските легиони бяха откривали и защитавали векове наред с цената на толкова пролята кръв, отново ще попаднат във властта на природата или на онези странни народи, които упорито и мъчително водят борба за оцеляване по тези отдалечени долини и склонове.
Еций зави настрана, достигнал върха на един чакълест склон, и затаи дъх, когато погледът му обхвана безкрайната планинска верига, която се нижеше пред него. Въздухът беше леден, но той се спря за миг, за да се потопи поне замалко в цялото това великолепие. После хвърли поглед към еднокракия Флоренций, който мълчаливо яздеше до него.
— Ето там е Сабауция — отвъд продълговатата долина — каза той. — Столицата на бургундите, където заточихме техния крал Гундахар заедно с останалите оцелели, след като ги победихме преди десет години. Сега ги предвожда Гундиок. Познавам го, но не мисля, че ще ни посрещне с отворени обятия.
Флоренций замислено дъвчеше парче сухо месо.
— Прилича на ловджийски стан. Наистина ли това е столицата на бургундите? Спомням си как се биха срещу нас. Някога бяха велик народ.
Еций кимна.
— Все още са велик народ, макар да се разпръснаха, когато разрушихме стария им град на Рейн.
— Спомням си — отвърна Флоренций, — след обсадата помощните войски разориха Борбетомаг, преди да успеем да ги спрем. И жалко. Стените бяха здрави и донжонът беше превъзходен. Можеше да послужи и на нас.
Еций сви рамене.
— Но земята остана непокътната. Добра е тази земя. Гундиок и хората му може да пожелаят да се завърнат там. А ние може да им позволим да го направят в замяна на помощта им.
Флоренций продължи да гледа втренчено напред.
— Не виждам защо бургундите биха ни направили някаква услуга — измърмори той. — Ние ги победихме. Изтребихме ги.
— Не ние — поправи го Еций. — Хуните сринаха града им и убиха краля им…
— Били са хуни, но наши хуни, нашите помощни войски. Ти си толкова враг на бургундите, колкото и Атила.
— … но хуните ще навлязат в старите земи на бургундите при Рейн, освен ако не ги спрем — продължи Еций. — Чуе ли Гундиок, че хуните отново приближават, ще доведе хората си да се бият заедно с нас. Бургундите може да са несговорчиви, но са воини.
— А защо са ни такива съюзници? Ще ни забият нож в гърба със същото удоволствие, с което биха забили нож в гърдите на някой хун.
Еций се намръщи.
— Легионите не могат сами да удържат позициите по реката. Вярно, някога прокудихме бургундите, но те все още добре познават земите по течението на Рейн. Нямаме друг избор, освен да се спогодим с тях.
Той пришпори коня си и се спусна в галоп, а ескадронът веднага го последва.
На входа на града ги посрещна бургундска конна стража, строена пред главната порта. По потъмнелите им, лошо поддържани позлатени брони Еций предположи, че това са дворцовите стражи на краля — елитни войски, които трябваше да оцеляват в нелеки времена. Бяха забили поглед в него, а по лицата им бе изписана неприкрита враждебност. Рим поне на думи упражняваше суверенната си власт над този народ, разсъждаваше Еций, но все пак доста дни път го деляха от най-близкия римски гарнизон, а и хората му бяха значително по-малобройни. Не биваше да ги ядосва безпричинно, не и сега.
Той изтегли ескорта си пред строя на бургундите, които стояха с извадени копия, и продължи сам със съвсем празни ръце.
— Представи се и кажи какво искаш, римлянино! — извика капитанът им на латински със силен акцент. После подкара коня си няколко крачки напред.
Еций примигна, изненадан, че не го разпознават, но след миг си даде сметка защо. Пътуваше вече почти две седмици, беше окалян и небръснат. Макар в ръцете на знаменосеца да бе знамето с орела на предводителя на легионите, нямаше причина да смята, че бургундите, които живееха тук в самота и изолация, познават военните инсигнии. Той спря пред капитана им и го огледа изпитателно.