— Дворцовият управител — промърмори бургундецът на Еций.
— Аха — отвърна Еций, — слуга. Цялата им пасмина трябва да бъде избита до крак.
След дворцовия управител вървеше благородник — висок гот с посивяла коса, пременен в безупречни церемониални одежди, със златна лента, преметната през рамото му, която символизираше високия му сан. Еций обаче изобщо не забеляза необичайното му облекло. Погледът му веднага беше привлечен от нелепата шапка, която готът носеше на главата си — тясна, кожена, с лисича козина по края. Шапка от… Хуния.
Докато минаваше бавно покрай римлянина, благородникът спря за миг и хладно го измери с поглед, забелязал учудването му. После продължи, без да продума.
Еций бе чакал достатъчно дълго. Запъти се нетърпеливо към портата и мина през нея сам, оставяйки придружителя си да протестира зад гърба му.
— Гундиок! — извика Еций и влезе в мрачната стая.
— Този глас ми е познат! — обади се някакъв мъж от другия край на стаята. — Не е възможно да е… нима е…?
Преди Еций да успее да отговори, капитанът бързо застана до него.
— Генерал Флавий Еций — съобщи офицерът на краля, — главнокомандващ на римските легиони.
— Ти ли си, Флавий? — извика гласът от вътрешността на стаята. — Въведи го този панонец, капитане. Боже милостиви, Флавий, ела на светло, какво чакаш? От четирийсет години не си ме виждал и се мотаеш пред прага ми като някакъв селянин…
С широки крачки Еций мина през стаята и се озова в силната прегръдка на бургундския крал. Открит, сърдечен мъж, в него като че нямаше и следа от едва сдържаното негодувание, което останалите жители на потъналия в бедност и мръсотия град показваха на римлянина през всичкото време, откакто беше влязъл през портите му. И наистина, сините му очи, дълбоко потънали в набръчканото лице, сякаш дори проблясваха от удоволствие при вида на стария съученик. Еций не можеше да спре да се диви на тази радост от страна на човек, чието кралство и столицата му беше разрушил само преди няколко години. Но нямаше време да изучава нрава му. Еций веднага почна да преценява ситуацията.
След час Гундиок, макар умело да поддържаше своята веселост, започна да губи търпение. Щом забеляза това, Еций посочи с върха на меча си голямата карта, която кралят по-рано бе извадил и разгънал на една маса.
— Хуните вече са завзели всички земи източно от Великата гора — поде Еций. — Атила се хвали, че когато приключи с някой град, конят му може да премине през него по права линия, без да се спъне. Твоето кралство е съвсем близо до Рейн и е на прага на Галия, а това го прави отлична позиция, където можем да пратим хора и оръжия, за да спрем напредването на Хуния.
— Искаш да кажеш бившето ми кралство — отвърна Гундиок с напрегната усмивка. — Онази земя не е в наше владение, откакто твоите хуни убиха Гундахар и сринаха Борбетомаг. Мисля, че за народа ми ще е трудно да защитава онези земи от… тук — посочи той през прозореца навън.
Еций прикова поглед върху него.
— Пожелаете ли да защитавате онази земя от варварите, съм сигурен, че можем да се договорим за връщането ви там.
Гундиок изсумтя презрително:
— Хуните варвари ли са? Флавий, ти самият не живя ли десет години при тях? Убеден съм, че не това, че ги познаваш, е причина за подобно презрение. През последните два дни ми гостува пратеникът на хуните — гъркът Онегезий. Може би го познаваш. Той ми направи няколко интересни предложения.
— Тези хуни — отвърна Еций — не са същите, които познавах и с които живях…
— Ами Атила? Чувам, че той предвожда отбранителните войски.
— Отбранителни ли? Гундиок, те опустошават и рушат всичко по пътя си на запад! Страхувам се, че Атила вече е изгубил контрола си над тази сбирщина и сега тя е в ръцете на пълководците му.
— Не прекаляваш ли? — спокойно отвърна Гундиок. — Хунският пратеник ме увери, че те не искат да си създават проблеми, а само да преминат през предишните територии на Бургундия, без да се бавят там. Предвид мирните им намерения няма да проявя мъдрост, ако им попреча. Още повече ако това означава да се нагърбя и с разходите по връщането на всичките ми войски обратно в Борбетомаг.
Еций гледаше настойчиво стария си приятел.
— Само да преминат ли? Значи признават, че искат да преминат оттам! По пътя си към…
— Да, да, към Рим, разбира се — прекъсна го кралят нетърпеливо. — Но ти защо се тревожиш? Армия като тази на Атила не може да стигне чак дотам. Алеманите на изток от Рейн в този момент увеличават войските си. Те ще отблъснат заплахата. Хуните никога няма да прекосят реката. Страховете ти са напълно неоснователни. Но междувременно с удоволствие приемам техните пратеници.