След почти цял час мъчително провиране измежду струпаните хора Атила се добра до челните части на колоната, които бяха спрели в самия край на гората. Пред тях се простираха обширни равнини, ниски хълмове, които плавно преминаваха едни в други, накъсвани на места от селски къщурки и от стада овце, които безметежно си пасяха. Пасищата и малките стопанства стигаха до веригата хълмове на хоризонта, вероятно на ден-два път оттук.
Атила знаеше, че зад тези хълмове е могъщото препятствие — река Рейн — и за да може да я прекоси, ще трябва да напрегне цялата си изобретателност. Но тук, пред огромната му армия, стоеше дори още по-мъчно преодолима пречка.
В далечината, на края на дълъг склон, който едвам се виждаше под ослепителната светлина на слънцето, вече слязло ниско на запад, стоеше друга армия — също толкова голяма, а може би и още по-многобройна от армията зад гърба му, спряла в гората. Дори от това разстояние се виждаше как са се разпръснали в огромен полукръг, но не рехаво, защото възвишението зад челните редици беше покрито до най-високата си точка с гъсто разположени хора.
С лек галоп Тургрид отиде при Атила там, където кралят стоеше и наблюдаваше движението на армията насреща си. Притисна коня си до този на Атила и тихо заговори:
— Войските на алеманите, велики къре. Както изглежда, предвожда ги самият Йорик. Разузнавачите ни казват, че племената са преодолели разприте помежду си и сега образуват общ фронт, за да ни се противопоставят.
Атила кимна.
— Нали изпратихме Орест напред, за да преговаря със своите съплеменници?
— Така е, велики кралю. Замина преди една седмица, както бяхме планирани. Но оттогава нямаме вест от него.
Атила гледаше право пред себе си и мълчеше. За миг подкара коня напред-назад пред челото на колоната, докато офицерите и стражите, които го следваха, приглушено разговаряха помежду си. Спря внезапно, погледна право към приближаващата войска на алеманите и вдигна свития си юмрук. Войниците зад гърба му замлъкнаха и цялата армия застина на място. Нито мускул не трепваше, нито звук не се чуваше, само вятърът тихо шумолеше и дърветата стенеха в гората зад гърба им. Всеки хун с безстрастно лице гледаше напред, към приближаващата армия на обединените германски племена.
Грамадната войска се събра в пълен боен строй. Слънцето проблясваше върху гладките й брони и шлемове. Това не беше обикновено племенно опълчение, а обучена войска, огромно обединение на кланове и племена. Подобно на други алемани, които Атила беше виждал преди, тези мъже бяха със страховит ръст — дори от голямо разстояние височината и мишците им бяха внушителни, а освен това бяха накичени с какви ли не страховити на вид оръжия — мечове с широко право острие, дълги почти колкото среден човешки бой, бойни брадви, провесени през рамо за посичане в ръкопашен бой, дълги копия със сърповидни върхове, които се провират зад щитовете, изтръгват оръжията от ръцете на врага и разпарят шията му отстрани или отзад дори когато воинът се бие лице в лице с него.
По двата фланга на широкия фронт на пехотата германските конници тръгнаха напред в сгъстен строй. Бяха навели дългите си пики в готовност за нападение, а щитовете си държаха издигнати високо, застанали в изправената стойка, характерна за тях. Конете им бяха грамадни, с цяла глава по-високи от дребните хунски коне и дори от няколкостотин крачки се усещаше как земята трепери под тежестта на копитата им.
Германските конници напредваха в тръс, по-бързо от пешите войници в средата на линията, и свиваха широкия фронт, за да оформят издължена полукръгла бариера срещу колоната на хуните. Докато конете се движеха напред, пехотата се сгъстяваше, двата рога на образувания полумесец от напредващи конници се извиха навътре и така стесниха откритото пространство пред хуните, което прие формата на тунел. Поведеше ли Атила войската си напред, щеше да се окаже обграден от три страни. А да се оттегли? Не, не можеше да отстъпи. За нищо на света. Да поведе толкова многобройна армия обратно към тесните пътеки и да избяга в тъмните лесове, където кой знае каква друга армия може да го пресрещне в тила? Изключено.
Нито мускул не трепваше по лицата на Атила, Тургрид и офицерите. Всички те спокойно наблюдаваха маневрите на приближаващия враг. Но зад гърба им онези от войниците, които бяха избързали напред, за да излязат от сенките на дърветата и да разберат каква е причината за спирането, тревожно се наместваха на седлата си, докато гледаха неумолимото напредване на алеманите. Шепнешком съобщаваха на редиците зад себе си какво става и какво мислят за видяното, а те правеха същото за другарите си по-назад, докато и последният воин от хунската армия узна, че тук тази уязвима, разтеглена колона, която няма надежда да излезе от гората и да се разгърне в боен строй, е изправена пред най-голямата европейска армия, събирана някога.