Атила мълчаливо наблюдаваше приближаването на алеманите, докато дори собствените му офицери започнаха да хвърлят към него питащи, неспокойни, тревожни погледи. Конната войска на алеманите вече беше на един хвърлей със стрела от двете страни на хунската колона, а пешите им войски — на разстояние, достатъчно голямо, за да могат хуните да връхлетят върху тях. Изведнъж иззад строя на алеманите долетя пронизително изсвирване и те спряха настъплението си. Всички до един замръзнаха на място. Конниците държаха пиките си насочени напред, конете неспокойно риеха пръстта с копита, а пешите войници гледаха втренчено през русите си коси, които вятърът вееше пред очите им. Всички стояха неподвижно и мълчаливо наблюдаваха краля на хуните, офицерите му и челните отряди на ордата, които ги следяха с поглед от мястото, където бяха спрели — на тесния кален път, който се виеше от вътрешността на гората.
От своя страна хуните стояха неподвижни като камъни и ги гледаха също така упорито, с настойчивост, която не издаваше нито страх, нито колебание.
За един дълъг миг двете армии стояха изправени, вперили погледи една в друга, и мълчаливо преценяваха числеността зад вражеските линии, решителността на противниковите водачи, обхвата на оръжията и бързината на конете. За един дълъг миг милион мъже стояха изправени едни срещу други, а съдбата и на двете армии се крепеше на косъм.
Тогава, без предупреждение, един висок алемански воин сръга коня си и излезе пред сънародниците си. Дългите рижи коси, които се вееха зад него според хунската традиция, не можеха да бъдат сбъркани. Както препускаше сам към редиците на хуните, той захвърли шлема си и вдигна юмрук в тържествуващ поздрав.
Атила се усмихна доволен.
— Орест — каза тихо той.
С едно кимване, кралят на хуните поведе колоната си и тя се заклати и проскърца на тръгване, като живо същество, което напредваше с бавни змийски движения — конницата след краля, талигите — след конницата, след тях — още конници, пеши войници, конници и коне за смяна без ездачи, и още, и още конници, които вървяха уверено, бавно, в безупречен ред…
Право към вътрешността на тунела, който германите образуваха.
Колоната хуни напредваше през многобройните редици въоръжени алемани, които се разделяха като житните класове пред жътваря и правеха път на източния крал и на армията му. В самата сърцевина на германските редици Атила яздеше бавно, уверено, без да поглежда нито вляво, нито вдясно, без да дава знак, че забелязва присъствието на множеството изрисувани и въоръжени варвари от двете си страни — едри и мускулести, възседнали грамадните си бойни коне. А докато хунската армия минаваше през конните редици към челния строй на пешите войници, алеманите мълчаливо пристъпваха напред и се строяваха редом с колоната на хуните, удвоявайки и утроявайки ширината й, като даваха на змиевидната върволица сила и плътност, обем и дължина, невиждани досега по тези земи — може би невиждани в целия свят. Те тръгнаха с ритъма на хуните, напредваха с тяхната скорост, движеха се редом с тях.
Над главите им кръжаха и предизвикателно крякаха ята чайки от далечното море в очакване хората и животните да отминат, за да се спуснат надолу и да задигнат остатъците от храната им. Часове наред кръжиха птиците, ала войската не спираше бавно да се точи от гората. Земята почерня от обединената армия, постлана с движещо се покривало от хора, животни, талиги, които напредваха бавно и уверено — една огромна орда, по-многобройна от която и да било друга, съществувала на земята, отправила се на поход с един водач и в една посока — към Запада, към Рейн, към Рим.
Рано същата пролет на един хълм близо до Топоса в Югозападна Галия Еций яздеше заедно с един мъж на същата възраст, както и с неколцина младежи. Всички бяха с обикновени дрехи, в ловно облекло от кожа и груба вълна. Следваше ги голяма група слуги.
— Лов! — сърдечно извика Теодорих. — Не оставяй нито един ден да измине, без да си убил нещо, Флавий. Лекарят така заръча — за да си пазиш съзнанието от тревоги.
— Само едно нещо може да ме излекува от тревогите, кралю…
— Торисмунд! — викна Теодорих — Фридрих! Доведете братята си! Побързайте!