Петима млади мъже тръгнаха с конете си към Теодорих и Еций и дръпнаха юздите, за да успокоят животните, които нервно риеха пръстта. И мъжете, и животните бяха неспокойни и с нетърпение очакваха да се впуснат в действие. Най-възрастният от мъжете — набит ездач на около двайсет и пет години, толкова приличаше на баща си, че първия път, когато го погледна, Еций се сепна, защото си помисли, че Теодорих е открил извора на младостта. Торисмунд се вмъкна с коня си между баща си и Еций — с тази маневра явно искаше да застане в най-добрата позиция за онова, което предстоеше.
— Момчета, виждате ли ей там онова възвишение? — гръмна гласът на Теодорих.
Говорил ли е някога Теодорих с нормален глас, зачуди се Еций усмихнат. Нищо чудно, че другарите му от детството им в двореца го наричаха Проглушко. За съжаление, вестготът явно не се бе замислил над този не много деликатен намек, защото с годините гласът му беше станал още по-оглушителен.
— Питам, виждате ли онова възвишение? Вчера там видях големия елен — шесторог, ей богу! Жалко, че не си носех лъка, защото днес можехме да обядваме със студено еленово месо. Който ми донесе рогата му, ще получи за награда жребеца, който обяздвам. Тръгвайте!
Младите мъже се втурнаха напред с радостни викове и Теодорих се усмихна разнежен.
Еций ги гледаше умислен.
— Петима снажни синове! Щастливец си ти, Теодорих!
— Торисмунд, най-големият, е най-добрата издънка — отвърна кралят. — Но е много нетърпелив. Не изчаква подходящия момент. А най-малкият — Химерит, е съвсем различен…
— Кралю Теодорих — прекъсна го Еций, като дръпна юздите на коня си и премина към по-сериозен тон, — трябва да поговорим. Хуните са се съюзили с алеманите. Безброй големи и малки градове са разрушени. Оцелелите галски племена са слаби и не могат да защитават земите си. Между Римската империя и пълното й унищожение вече стои само една река, широка осемстотин крачки, пограничните ни гарнизони и… ти.
Теодорих присви очи, загледан напред.
— Сигурно знаеш защо Атила прави това? Защо напада Рим? Защо напада теб?
Еций поклати глава.
— Той отдавна ненавижда Рим, макар да не си давах сметка до каква степен. Но не беше достатъчно силен, за да се изправи срещу нас — досега. Планетите са се подредили в негова полза, съюзниците му са силни и изгладнели за римска земя. Властта му у дома е сигурна. Императорът на Рим е млад и неопитен, границите на империята са слаби.
Теодорих се изсмя.
— Това са все причини, но не са достатъчни. Това, което чувам, е, че докато минавали през Източна Европа, сривали цели градове със земята, ограбвали църкви и манастири, дори убивали монаси и девици. Посягат не само на онова, което се очаква от тях да разрушат като войници. Защо е тази жестокост?
Еций не отговори веднага.
— Страхувам се, че Атила може би страда от някаква форма на лудост…
— Лудост, как ли пък не! — изрева Теодорих — Освен ако не е онази особена лудост, която идва, когато закопнееш за власт. Опитваш се да намериш извинение за него като приятел. Време е да приемеш действията му такива, каквито са.
— Затова съм тук.
Лицето на Теодорих потъмня.
— Трудна е битката, Флавий — не говоря за тази срещу хуните. Властта ми не е абсолютна, защото все още ми е необходимо одобрението на съвета на старейшините и вождовете на клановете, за да започна война…
— Но старейшините сигурно ще се съгласят с подобни действия…
— Да се съгласят ли? — презрително изсумтя Теодорих — Тези хора не могат да се споразумеят дори за най-дребното нещо. Старите вестготи, онези от поколението на баща ми, не помнят Рим с добро. Навремето са пролели кръв, за да го да завземат, но сега положението им не е по-добро от тогава, а в очите им Рим отново проявява надменност. По-младите родови водачи горят от желание да опитат остриетата на мечовете си, но се страхуват от изгодите, които Рим ще извлече, ако спечелят. Страхуват се да не стане така, че те да пратят хората ни на смърт, а Рим да не пролее дори една капка кръв, след което да установи контрол над всичко тук. Ако ще се бият, искат да го направят сами. Те също имат своите амбиции.
Еций го гледаше втренчено.
— Не разбират ли, че нито Рим, нито вестготите могат сами да надвият хуните? Броят им е невъобразим и се увеличава с всяка крачка, която правят на запад. Трябва да обединим силите си.
Теодорих замислено се загледа в далечината.
— Преди известно време тук дойдоха пратеници на Атила — призна той. — Дадоха ми обещание, че ако оставим хуните да преминат необезпокоявани през нашите територии, няма да тормозят народа ми. Но ако им се противопоставим и загубим…