— Няма да загубите. Не можете да загубите. Не и с подкрепата и помощта на Рим. Ще ви помогнем…
— Не е достатъчно да получим подкрепа от Рим, Флавий. Римските войски трябва да тръгнат начело на похода. Трябва да се пролее римска кръв, преди да се пролее кръвта на който и да било друг народ. Твоята кръв трябва да се пролее преди кръвта на всички други.
— А ако обещая да има римски войски на предната линия? — веднага му върна предизвикателството Еций.
Теодорих търсеше с очи синовете си на хоризонта, чудеше се дали са открили елена.
— Ако обещаеш и доведеш римски легиони на предната линия и ако хуните действително прекосят Рейн и заплашат Галия, тогава ще се включа в коалицията. Но хората ми ще се бият за теб, не за Рим. В противен случай ще трябва да приема предложението на хуните да пощадят кралството ми. Трябва да остана неутрален.
Еций се замисли над това.
— Само ако заплашат Галия, така ли?
Теодорих го погледна.
— Флавий, хуните още не са прекосили Рейн. Никоя армия с подобна численост не е успявала да прехвърли реката. Знаеш го. Легионите ти пазят мостовете и главните крепости. И знаеш колко е широка реката, особено след пролетните дъждове и топенето на снеговете в Алпите. Само гледай. Рейн ще стори всичко това, в което дипломацията ти се е провалила. Реката ще отпрати Атила по обратния път.
Еций невярващо поклати глава.
— А ти, Теодорих — каза той присмехулно, — ти как се пазиш от онова безумие, за което говореше преди малко — безумния копнеж по властта?
— Аз ли? Аз не жадувам за власт, макар тя да ми осигурява удоволствието да ловувам. За бога, Флавий, с радост бих живял като метач в някой манастир до края на дните си, ако игуменът ми позволи да ловувам всеки следобед!
— Това ли е стремежът ти? Това ли е единствената ти амбиция? Да ловуваш?
— Стига си философствал, римлянино. Не съм софист. След елена!
Теодорих шибна коня си и полетя напред, за да се включи в гонитбата.
За миг Еций се спря, преди да го последва. Разочарованият му поглед следеше гърба на приятеля му, който се отдалечаваше.
— Ето затова, кралю Теодорих — прошепна той, — Атила владее половината свят.
Дърводелецът изсумтя доволен и довърши снадката, като здраво стегна двойния възел и отряза висящия край с кинжала си. Всъщност това беше странично въже, дълго само около половин стъпка, което лесно можеше да се подпъхне под основното и да не се вижда нищо друго, освен едва забележимата примка, през която е прокарано. Такава работа щеше да е напълно достатъчна — достатъчно добра за армията. Неговият метод беше много по-сложен, защото заплитането на възлите, снаждането и връзването на краищата не бе обикновена задача.
Тази работа не беше обикновена, както и армията на този човек не беше обикновена. Всички умения, които бе придобил през живота си, строейки завързвани с въжета дървени къщи, които бяха здрави и удобни за прекарване през хунските степи, трябваше да бъдат приложени сега, в тази конструкция — импровизирана плоскодънна баржа, здраво сглобена от покрити със смола борови талпи, взети от разглобените навеси и каруци на хуните. Отстъпи назад, за да огледа работата си по последната снадка, и кимна доволно, а после с уверени крачки отиде до другия край на съда и се покачи на дока, към който той беше здраво привързан.
Докато се изкачваше по късата стълба, към него се протегнаха дузина ръце, за да му помогнат. Хванаха го за лактите и раменете, вдигнаха го от стъпалата и го изтеглиха на дебелите дъбови талпи на кея. Когато го пуснаха, зад гърба му се надигнаха виковете на много хора и той разбра, че в този миг, на този док, е постигнал такава признание, което не са получавали дори крале, камо ли дърводелци. Обърна се с лице към одобрителните възгласи и вдигна ръце над главата си, като че ли беше борец, спечелил победа в състезание. Огромната тълпа крещеше одобрително, мъжете го потупваха по гърба и го вдигнаха на рамене. Сега той виждаше много по-далеч от дока — виждаше разкаляното речно корито и пъновете в наскоро изсечените гори по отсрещните хълмове. Всяка педя земя бе заета от хора и коне.
Други дърводелци също се заизкачваха по стълбите и бяха издърпани на дока, където отново ги посрещнаха гръмките приветствия и смехът на мъжете. Изведнъж при основата на дока един ездач се появи върху хунския си дребен, но здрав кон и всички замлъкнаха. Бронята на конника беше зацапана с потни петна, на главата му имаше шапка, обрамчена с животинска козина и нахлупена ниско над ушите и челото. Носеше черно наметало от мека козя вълна, небрежно преметнато зад гърба му и прихванато на врата с желязна фибула. В краката му редом с коня тичаше огромен сив вълк, чиято козина по врата и плешките беше гъста като лъвска грива, а мощните му мускули леко помръдваха под меката козина при всяко движение. Жълтите очи на звяра гледаха яростно и бдително, а хората край ездача предпазливо се отдръпнаха и освободиха широка пътека посред дока до мястото, където групата дърводелци стояха в тревожно очакване.