— Към съдбата ни! — викна Атила и възгласите около него станаха оглушителни. Десетима мъже повдигнаха пред краката му широка дървена рампа, тръгнаха бавно напред, спуснаха края и от ръба на дока към моста от баржи, които спокойно се полюшваха на повърхността на водата, и бързо я завързаха към пилоните на кея, за да не се плъзне надолу.
— Към Рим! — извика той и подкара коня си в тръс по рампата, а после и по първата баржа, която стоеше така спокойна и непоклатима, сякаш бе камък, положен на твърда земя. Конят не се поколеба дори за миг, а вълкът скочи на рампата и хукна напред, за да настигне господаря си.
Зад тях хуни, остготи, алемани, руги, скири, гепиди, вандали и безчет други племена, стекли се да подкрепят този нов водач, този нов властелин на света, бързо оформиха строя, към който отдавна бяха привикнали — строя на конницата и на обоза, защото бяха изминали петстотин мили, за да стигнат до това място, и трябваше да изминат още толкова, докато стигнат Рим.
Ордата от един милион души започна да прекосява Рейн.
II
— Татко, разкажи ми приказка — умоляваше детският глас.
— Отдавна трябваше да си си легнал.
— Флавий — каза Присцила, — нали утре заминаваш. Малкият може да остане още малко.
Еций се усмихна.
— Така. И вкъщи ме превъзхождат по численост, също както на бойното поле. Коя приказка да бъде? За детството ми? За дядо ти?
— Разкажи ми мит! Някой гръцки мит!
Усмивката на Флавий избледня.
— Мит ли? Много време мина, не си спомням много…
— Моля те!
Еций дълго мисли умълчан, с вперени очи в тавана на трапезарията на дома си в Арелате. Колко ли време щеше измине, преди отново да се излегне на това ложе, да се загледа в този таван, да вземе детето в скута си?
— Живял един млад човек, прекрасен млад мъж — поде Еций, — който бил богат и прочут.
— Воин, като Ахил? Като Херкулес?
— Не…
— Мореплавател, като Язон?
— Не, този бил музикант.
— Хм. — В гласа на момчето прозвуча нотка на разочарование.
— И никого ли не е победил?
— Напротив. Той победил най-ужасния между гръцките богове — самия Плутон.
— Но нали не бил воин?
— Казвал се Орфей и оръжията му били лирата и гласът му.
Еций погледна към жена си и видя как отпраща слугинята, която раздигаше масата. После Присцила се обърна и го прониза с поглед. Еций начаса съжали, задето избра този разказ, но вече беше твърде късно. Не му оставаше нищо друго, освен да продължи.
— Музиката на Орфей била толкова опияняваща, че когато хората го слушали, всички вериги, които приковавали умовете им към земята, се скъсвали и били забравяни. Когато свирел, дърветата тръгвали с корените си към него, водите на буйните реки застивали неподвижни и дори сивите камъни по полята се надигали от земята и запявали. Музиката била най-съвършеното от всички човешки постижения, най-великото творение на боговете.
Ала Орфей не бил бог. Той бил човек и страдал, както всички хора. Измъчвал се, защото прекрасната му невеста — Евридика, която обичал повече и от музиката си, умряла и душата й отишла в подземния свят. Орфей бил съкрушен. В дълбоката си скръб той пеел още по-пламенно. Но макар да пеел много, макар да победил жестокостта в света с музиката си, не могъл да надвие скръбта в сърцето си. Толкова силна била любовта му към Евридика и толкова безсмислен му изглеждал животът без нея, че решил да слезе в ада, да я открие и да я избави от ръцете на злокобния й пазач.
Трапезарията беше утихнала, съпругата и синът му го слушаха. Спусна се мрак, сенките в стаята се издължиха, станаха плътни и студени, но никой дори не помисли да запали лоената свещ.
— Щом открил тайния вход към подземния свят, той слязъл долу в мрака. Около него прелитали душите на мъртвите, пищели пронизително като прилепи и го пъдели с неразбираеми думи. Орфей останал непоколебим. А когато станало твърде мъчително дори и за него, той засвирил на лирата си и запял. И дори там, в дълбините на ада, музиката и копнежът му оказали своето въздействие. Триглавият пес Цербер стоял застинал в безмълвно удивление и му позволил да премине по-нататък, фуриите, които наказват греховете на хората и крадат щастието им, заронили горчиви сълзи. В прокълнатия си затвор Тантал забравил неутолимата си жажда и вечно надигащите се води и дори лешоядът, който ден след ден разкъсвал вътрешностите на великана Титий, за известно време престанал да го мъчи.