Докато слугите разпределяха отрупаните блюда, Хонорий почука с нож по бокала си и извиси глас над все по-оживените разговори и комплименти:
— Придворни поете! Моля, изрецитирай ни някоя поема, за да ознаменуваме това приятно събиране!
В ъгъла на залата една мрачна, безвкусно облечена фигура бавно се надигна и обърна замъгления си поглед към гостите. Макар че явно вечеряше сам, без компанията дори на някоя от масажистките, поетът бе пил през цялото време и вече бе пиян. Като се олюляваше леко, той вдигна бокала си за наздравица към императора. Залата утихна, но не напълно — тук-таме гостите шепнеха обиди и поетът обиколи с гневен поглед хората около себе си в опит да открие източника на подигравките, които едва дочуваше.
— Поема — подхвана заваляно той, като изправи глава и зае важна стойка. — Шедьовър, истинско произведение на изкуството, което ще премине през вековете и ще засенчи дори Катул и Вергилий, създаден точно тук, пред очите ви…
Прекъснаха го хихикането в залата и грубото подвикване от страна на групичката гости, която седеше срещу него:
— … и под носа ти!
Чу се как някои грубо се освободи от стомашните си газове, негодуванието на седналите наоколо, както и смехът на по-отдалечените. Поетът обаче само примигна объркан и продължи смело напред, решен да не обръща внимание на освиркванията и възбудата на публиката.
— Тост за нашия обичен покровител, божествения император Хонорий!
Лицето на поета прие съсредоточено изражение и той почна бавно да рецитира. Отначало несигурно, но скоро се вживя и увереността му взе да нараства.
Тук поетът спря, за да помисли, а всички гости и слуги в залата преместиха очи от него към императора, който точно в този момент се възползваше от това, че декламирането беше отклонило вниманието от него, и скришом плъзгаше ръката си по бедрото на една изплашена слугиня. Но щом видя всички погледи да се обръщат към него, императорът поруменя и веднага отпусна ръка, като се направи, че се опитва да почисти несъществуващо петно от скута на момичето. Вдъхновение озари лицето на поета и той се усмихна:
Залата прокънтя от смях и одобрителни подвиквания, гостите се нахвърлиха върху храната и празненството продължи. Слугинята се възползва от вълнението, за да избяга, а императорът скришом даде знак на своя съветник Дидим да се приближи до него.
— Да, августе?
Възрастният евнух, който както винаги беше облечен в безупречна копринена одежда и се усмихваше угоднически, се наведе ниско над рамото на господаря си.
— Дидиме, запомни, моля те. Трябва да сменим този безобразен поет. Само ни поставя в неудобно положение.
Дидим замислено потропа с дългите си тънки пръсти по масата, после послушно кимна и изчезна безшумно.
Хонорий отново привлече вниманието на пируващите:
— Сенатори и изтъкнати мои гости, ще трябва да решим един въпрос, преди да започнем със същинското веселие. Нашият magister equitum, главният офицер на конницата на легионите ни, генерал Гауденций Еций…
При тези думи висок мъж на средна възраст влезе в залата през една странична врата. Раменете му бяха изправени, а изражението — непроницаемо. Ако се съдеше по външността му, произхождаше от някое от германските племена — снажен, със светли коси и внушителна осанка. Празничните му броня и одежди и строгото му поведение издаваха висок военен чин, а по стойката и изражението на лицето му личеше колко неловко се чувства при вида на разпуснатостта, която го посрещна. Изглежда, искаше само да съобщи вестите, които носеше, и да се оттегли колкото се може по-бързо.