Принцът се обърна с широка усмивка на лицето.
— Генерал Еций! — викна той. — Тръгнах от Толоса веднага щом се събраха войските ни. Татко ме помоли да се присъединя към щаба ти и да го държа в течение на придвижването ти на север. Довел съм свои вестоносци да разнасят съобщения и да разузнават какво става по пътищата. Добре познават тези земи.
Флоренций препусна с коня си и като спря до Еций, огледа неколцината ездачи, които стояха зад Торисмунд.
— Теодорих обеща войници — каза той без увъртания. — Много войници.
Торисмунд погледна с негодувание по-възрастния мъж и очите му презрително се задържаха върху дървения му крак.
— Този кой е?
— Центурионът Флоренций — отговори Еций. — Доверен човек. Говори от мое име.
Принцът кимна с недоверие.
— Баща ми ще ти осигури войските, които искаш. Не беше лека задача. Племенният съвет не склони да даде войници за твоята кауза. Баща ми в крайна сметка отмени решението им…
— Отменил ли го е? Мислех, че съветът на вестготите ще се съгласи…?
Тънка усмивка се появи на лицето на младия мъж.
— Да, съгласиха се. Но едва след като баща ми ги заключи в заседателната зала на двореца и ги държа там, докато не го направиха. И все още са заключени — така ще е по-сигурно, докато армията ни потегли.
— А кога ще стане това? Силите ни са четири пъти по-малко от тези на хуните. Положението е критично.
Принцът кимна.
— На баща ми това му е известно, генерале. Помоли ме да ти съобщя, че ще те посрещне с армията си в Аврелия точно след три седмици. Оттам двете армии могат да продължат заедно.
— Каква е числеността на армията му?
— Всички войници, без пограничните гарнизони. Двеста хиляди.
Флоренций изсумтя и се извърна.
— Виж, това са добри новини. Сега ще сме само два пъти по-малко.
Торисмунд гледаше Флоренций с изписано на лицето изумление, а Еций го потупа по рамото и каза с горчива усмивка:
— Само два пъти по-малко! Голямо облекчение, не мислиш ли?
Еций бързо се отдалечи с коня си, изпрати Флоренций да помага в организирането на потеглянето на войските и извика някаква заповед на офицерите си.
Барабаните забиха, триста хиляди гърла изреваха поздрава, войниците сложиха броните си, всеки нарами вързопа си и отиде на мястото си в своя отряд и тогава започна дългото изтегляне на армията извън града. Еций разсеяно гледаше как пехотата се източва с римска стъпка колона след колона. После отново препусна в галоп, мина зад дългите дървени ограждения на лагера, сви при югоизточния край на градските стени и продължи към сенчестата им защитена страна. Там, пред голяма палатка посред трибунала, тревожно го чакаше Присцила с двете деца от двете й страни, заедно с още няколко от жените и децата на старшите офицери.
Еций спря коня, слезе от седлото и отиде при съпругата си. Лицето му продължаваше да е загрижено и разсеяно, а когато се обърна към нея, в гласа му все още звучаха строгите заповедни нотки, които се появяваха, когато говореше с войниците си.
— Имаме три седмици път до Аврелия — каза той. — А после ще се молим на Бога Теодорих да удържи на думата си и да ни посрещне там с вестготите. Никога не ме е предавал, още откакто бяхме малки, но всичко може да се случи през тези три седмици, когато сме повели толкова много хора.
— Няма ли друга възможност? — попита тихо тя.
Гласът й като че ли сепна Еций. Той я погледна и се опита да събере мислите си. Поклати отрицателно глава.
— По-рано може би щяхме да успеем да измислим нещо друго — преди Атила да беше започнал цялата тази кампания. Сега е вече късно. След три седмици вече ще знаем.
Едно момченце тихо се приближи към тях.
— Какво ще знаем, татко?
Еций погледна надолу, усмихна се и разроши косите на детето, докато мислеше какво и колко да разкрие пред малчугана. Как да кажеш на едно малко момче, което го гълчат, когато щипе сестричката си, че работата на татко му е да убива други мъже? Как да му обясниш, че единственото задължение на баща му е да лишава други момченца от бащите им?
— Дали… ще бъдем римляни или хуни.
Малкият развълнувано вдигна очи.