— Хуни! Кога можем да станем хуни, татко?
Еций вдигна момчето и го погледна право в очите.
— Станем ли хуни, вече никога няма да бъдем римляни, синко. Вечно ще бъдем хуни. Завинаги.
Чу се пискливият вик на евнух. „Сторете път на сенатора!“, и зад тях спря лектика, носена на раменете на четирима мускулести роби. След като внимателно я свалиха на земята, край нея бързо се събра малка групичка слуги. Присцила изненадана наблюдаваше суматохата, а после погледна към мъжа си.
— Възможно ли е? — възкликна тя.
Карпилио, в обичайната си официална римска тога, бързо слезе от лектиката и погледна към дъщеря си и Еций.
— Татко! — извика Присцила.
Тя се спусна към него и го прегърна, но изведнъж се отдръпна и го погледна разтревожена, когато той я поздрави разсеяно. Старият сенатор едва забеляза дъщеря си — погледът му мина покрай нея, неотклонно отправен към Еций, който пристъпи и хвана ръката му, за да го поздрави сърдечно.
— Сенаторе! — каза той, широко усмихнат. — Радвам се да те видя отново!
Карпилио пое ръката му и я стисна също толкова сърдечно.
— Флавий, колко пъти да ти напомням да ме наричаш „татко“?
Присцила отново прегърна баща си.
— Толкова отдавна те чакаме! Закъсня. Флавий тръгва утре.
— Не, не, отлично си избрал момента — поправи жена си Еций. — Сенаторът — татко — ще ти прави компания, докато ме няма. Ще ти помага да удържаш момчетата да не се превърнат в същински варвари.
Карпилио се усмихна, но поклати глава.
— За съжаление Рим не плаща за пътуванията на сенаторите до Галия само за да им даде възможност да навестят внуците си. Уредих да ме пратят в лагера на Флавий като наблюдател и трябва да докладвам на императора как се е разправил с хуните.
Еций кимна.
— А за мен е удоволствие да те приветствам в трибунала. Но войските ми вече тръгват, сенаторе, и аз трябва да ги последвам. Ще оставя един отряд да те придружи, за да можеш да се придвижваш малко по-спокойно.
Карпилио махна с ръка.
— Добре, добре, тръгвай! Дай ми малко време да се видя със семейството на дъщеря си, преди да потегля на война с Атила!
Еций се помъчи незабелязано да се приближи до коня си, но Присцила тръгна след него, без да обръща внимание на стареца и момчетата, които вече бъбреха щастливо, и прегърна съпруга си. Той я погледна, протегна усмихнат ръце и я привлече към себе си. Дълго стояха така, без да продумат, а офицерите около тях съобразително отклониха погледите си и се поотдалечиха, защото рядко се случваше генералът да показва чувствата си на публично място. Изведнъж тя се отдръпна, като че се сети за нещо, и извади от дрехата си подарък — обикновено стъклено шишенце със запушалка, увито в прежда с ярък пурпурен цвят.
Еций го погледна с любопитство.
— Какво е това?
— Зехтин от нашето имение — отвърна Присцила. — Първата реколта. Чудесен е. За късмет.
— Пурпурна прежда. Носи или много добър, или много, много лош късмет.
— В този случай ще ти донесе много добър късмет. Имай ми доверие.
Еций извади запушалката, вдъхна мириса и се усмихна.
— Късметът винаги е от полза. Благодаря.
Присцила взе отвореното шишенце, наклони отвора му към палеца си и сложи малко от зехтина на шията си, като че ли беше благовонно масло. Усмихна се.
— Ще ти го пазя — каза тя.
Еций кимна и я целуна по челото. После яхна коня и препусна към войските си, най-бързите отряди между които вече бяха изминали няколко мили. Присцила стоеше с гръб към децата си и баща си, загледана след съпруга си, който пришпори коня. Дълго след като изчезна от погледа й, тя остана мълчалива и неподвижна, загледана в облака прах, който се вдигна след войниците му.
Трета част
Осма глава
Каталаунските поля, Галия, 20 юни 451 г.
I
Онова, което за повечето цивилизации в света би било столичен град, за римските легиони е най-обикновен дневен лагер, макар че „обикновен“ може би не е най-подходящата дума. Ако противниците на Рим са научили нещо през столетията, прекарани в борба с легионите му, то е следното: никой и никога не може да изненада римски войник в съня му.
Вечерта построиха лагера точно както го бяха издигнали и предната вечер, на двайсет мили разстояние от предишния лагер, който бяха издигнали на още двайсет мили от мястото на по-предишния. Този лагер представляваше укрепена крепостна стена, с която не можеше да се мери нито една крепост в Галия, с изключение на малкото цитадели, кацнали над някой стратегически важен кръстопът или река. Околовръстните ровове бяха дълбоки дванайсет крачки, широки също толкова и образуваха голям квадрат около лагера, като единствените отвори бяха главната порта отпред и една по-малка в задната част, както и проходи в другите две стени, през които влизаше и излизаше малък поток. Когато и последната колона войници и обозът влязоха в рамките на квадрата, изравянето на пръст от окопите все още не бе приключило, но римските войници копаят бързо — много от тях бяха копали точно такива канали всеки ден през последните двайсет години — всеки път след поредния изтощителен преход, който бяха изминали, носейки осемдесет фунта