Еций кимна.
— Почерняла от пожарите. Тъжна истина е това — там, където са минали хуните, трева няма да поникне. Враговете ни няма да стоят и да чакат ние да нападнем, защото ще измрат от глад. Трябва да ни атакуват тук, където сме спрели. Как е наречена тази равнина?
— Местните й казват Каталаунските поля, генерале.
Еций кимна и присви очи, загледан в далечината.
— Каталаунски значи. Така да бъде. А каква е онази група ездачи, които идват от изток?
Офицерът погледна натам.
— Част от кохортата на конницата ни, господарю. Бяха пратени вчера да се опитат да спрат едни хунски ездачи, които постоянно тормозят фланговете ни. Май че са взели пленници.
Еций сръга коня си и препусна сам към конниците, които се приближаваха в тръс на разпенените си коне. Бяха около петдесетина римляни, с изпити лица и зачервени от умора очи. Яздеха по двама един до друг и водеха десетима пленени хуни, гордо изправени върху рунтавите си коне, с превръзки на очите и ръце, завързани зад гърбовете им. Краката им бяха вързани един за друг с дълги въжета, които минаваха под търбусите на животните. Макар и в това положение, пленниците държаха главите си вдигнати, с достойнството на победители, на които им липсва само последната битка, за да се нарекат така. Еций спря коня си и се загледа в приближаващата група.
— Какви са тези, центурионе? — викна той.
Водачът на отряда — слаб, но жилав келт с небръсната от три дни брада — го поздрави с изпъната ръка.
— Пленници, господарю. Нападнаха челните ни отряди и побягнаха. Повечето ги избихме, но тези се бяха отделили и ги заловихме само от чист късмет. Май сме хванали главатаря им.
И той кимна към един от хуните — набит млад мъж, може би двайсет и пет годишен, който стоеше на коня си, без да помръдва. Облеклото и държането му бяха същите като на другарите му, единствената разлика беше в юздечката и металните части на капистрата на коня му, които бяха от злато, а не както обикновено от желязо. Еций се приближи с коня си и огледа хуна, който продължаваше да седи с безразличен вид, защото зад превръзката не можеше да види, че го разглеждат изпитателно. Еций дълго задържа погледа си върху лицето на мъжа. Това чело, извивката на челюстта — не, това лице не му бе непознато.
— Водачът им, така ли?
— Няма как да знам със сигурност. И дума не казват, дори на преводача.
Еций се обърна към хунските конници.
— Вие сте римски пленници — съобщи той строго на хунски език. — Ще бъдете отведени на разпит и съдбата ви ще зависи от това доколко сте склонни да ни съдействате. Дали ще живеете, или умрете, зависи само от вас.
Хуните не помръднаха, сякаш не чуха думите на Еций. И защо ли да го правят? — помисли си той. С тези превръзки на очите не можеха да знаят, че човекът пред тях не е обикновен преводач.
Еций извади ножа на хунския конник, наведе се през ездача, с бързо движение преряза златната тока на капистрата на коня и я разгледа, а после я прибра в колана си. Тъй като юздечката вече не се държеше в единия край, конят я изплю и тя увисна отстрани на шията му, но добре обученото животно не се извърна. Еций даде знак на центуриона, ездачите минаха покрай него и продължиха пътя си към римския лагер.
Точно в този момент Флоренций се приближи в галоп и подаде на Еций къс от пергамент.
— Току-що пристигна по вестоносец, господарю. Крал Теодорих пристига. Вестготите ще разгърнат строя си до края на деня.
За миг Еций остана загледан в него, докато събираше мислите си, и после си позволи да се усмихне.
— Добре. Прати на Теодорих предупреждение да не се отпуска.
— Да не се отпуска ли, господарю?
— Точно така. Сутринта ще влезе в бой.
Флоренций се огледа наоколо невярващо.
— Сражение тук, в тази широка отворена равнина? Това ще даде предимство на конницата им, господарю. А ние изобщо не разполагаме с конница. Трябва да изберем по-добро място.
— Нямаме избор. Напред ни чакат все същите условия, а не можем да тръгнем в отстъпление, защото бойният дух на войниците ще падне. Тук ще се защитаваме.
Флоренций хвърли още един бърз поглед наоколо, сви рамене и каза само: