— Можеше да е и по-лошо.
Еций сбърчи чело.
— Така е. Но залогът не би могъл да бъде по-висок. Бъдещето ни ще се реши в тази равнина — бъдещето на Западната империя. Вероятно и бъдещето на целия цивилизован свят.
Флоренций се взираше в далечината, като дъвчеше стрък трева и го разместваше в устата си.
— Май не си много разтревожен — каза Еций.
Ветеранът го погледна.
— За империята ли? Господарю, всеки път, когато се бия, го правя така, сякаш от това зависи съдбата на империята. Но не за това мисля. Мисля да се бия така, като че ли от това зависи твоят живот. И животът на другарите ми. По дяволите философията — човек трябва да се сражава за нещо по-значимо от самия него, но не толкова значимо, че ако загуби живота си за него, това да е без значение. Римляните не се бият за империята. Тя е нещо твърде неопределено за тях. Бият се за другарите си и за предводителя си.
— Тази битка е различна.
— Различна е, разбира се. Другарите са много.
— Флоренций — поде Еций, — с мен си вече много години, беше с мен и докато създавах тази коалиция. Знаеш, че залогът е много голям. Казах на сина си, че ако загубим, ще се превърнем в хуни.
— Грешно си му казал, господарю. Загубим ли, всички ще измрем — отвърна центурионът.
— Не те ли е грижа, че цяла Галия ще бъде погубена, че Рим може да бъде разрушен, че нашата цивилизация може да бъде унищожена?
Флоренций сви рамене.
— Кажи го на войниците, господарю, но не знам как ще им се отрази. Може да се въодушевят, но може и да се вцепенят.
— И какво според теб трябва да им кажа?
Флоренций не отговори веднага.
— Да се бият за семействата си. И за човека до тях.
— Само това ли? Дали е достатъчно?
— Искаш ли хората ти наистина да се сражават?
— Затова те питам.
— Тогава — отвърна старият центурион — им кажи да се бият за теб.
Еций гледаше настрана. Без да продума.
II
Хунският съгледвач, с продрано наметало и опръскани с кръв кожени доспехи, се втурна към силно охраняваната главна порта на лагера на Атила, яхнал задъхания си кон. Дрипа, цялата окървавена, покриваше лицето му, с изключение на едното око, и той наклони глава под странен ъгъл, за да се взре в тъмнината.
— Сторете път на съгледвача на владетеля! — викаше той — Сторете път на съгледвача на владетеля!
Двама въоръжени до зъби остготи пристъпиха извън светлия кръг на факлите и застанаха посред главния път към лагера. Направиха знак на ездача да спре и той го направи раздразнен.
— Паролата — излая единият на хунски, със силен акцент.
— Майната ви на вас и на паролите ви — изръмжа ездачът. — Яздих три дни и три нощи и съм ранен. Откъде да знам тазвечерната парола?
— Не можеш да влезеш в лагера без пар…
Готът така и не успя да довърши думите си, защото мечът на хуна потъна в гърлото му и излезе от тила му, над ръба на бронята. По острието се стичаше кръв. С викове останалите стражи наскачаха срещу него, но се спряха, защото конят му изведнъж се вдигна на задните си крака и започна застрашително да рита във въздуха с острите си копита.
— Свалете оръжията! — извика заповеден глас откъм портата, която представляваше бариера от две преобърнати каруци, подпрени с грубо одялани трупи.
Готите предпазливо свалиха мечовете си и се отдръпнаха.
— Малоумници!
Тургрид се появи на входа и с отвращение погледна проснатото в краката му тяло на мъртвия страж в тъмнината.
— Паролата е, за да се пазим от римски шпиони, а не от собствените си съгледвачи, които идват да доложат какво са разузнали.
Той погледна ездача.
— Легитимирай се.
— Конник от челните части — изграчи мъжът, задъхан от болезнените си рани. — Проверявахме римски обози в южна и западна посока. Попаднахме в засадата на вражески конен отряд. Кралят трябва да научи…
Учуден, Тургрид разтвори широко очи.
— С Гарвановия ескадрон ли си бил? Къде са останалите?
— Ще доложа пред краля.
— Точно така. А след това, ако разреши да живееш, ще бъдеш дисциплинарно наказан за глупостта, която извърши току-що. Хвърли меча на земята, слез от коня и ме последвай.
След малко двамата минаха през редица слаби бариери, скалъпени от дъски от каруци, навлязоха в загражденията, където бяха покоите на Атила, и влязоха в една скромна шатра от плъстена вълна в далечния ъгъл. Кралят седеше умислен пред мангал от ковано желязо, а до него дремеше един вълк. При влизането на Тургрид и ездача в шатрата той вдигна поглед към тях.